Ясна Котеска: Архив, травма, помирение (2011) in Bulgarian

Posted by Jasna Koteska on Saturday, September 3, 2011 at 12:26 PM



Архив, травма, помирение
Ясна Котеска


Published in: Ясна Котеска: „ Архив, травма, помирение“, Социологически проблеми 3-4 (Свидетелство и архив: Контексти на микроисторията), год. XLII, книжка 3-4, София, 2010, 22-40. 



Образът на Ленин


През лятото на 2009 година посетих Националната художествена галерия в София, където се провеждаше изложбата „Образи от подземието“ на кураторката Бисера Йосифова – колекция от паметници, скулптури и картини от българското комунистическо минало, с лицата на Маркс, Ленин, Сталин, Тодор Живков, Георги Димитров и други комунистически лидери. След като разгледахме изложбата, моят петгодишен син, тичайки из задния двор на галерията, изведнъж се наведе над нещо, което приличаше на голяма скулптура на Ленин, лежаща в тревата; най-напред видях сина си как се ръкува с нещо, което приличаше на бронзова ръка на Ленин, а след това, за моя изненада, синът ми се наведе още по-близо към лицето на Ленин, падна на колене и го целуна по лицето.

Заради семейната ми история проявената от моето петгодишно дете емпатия към мъртвия Ленин особено ме засегна. Сигурно причината за жеста на сина ми бе очевидното унижение на Ленин. За моя син това не беше историческият Ленин, а просто засраменият Ленин. И си припомних нечия бележка, че срамът е единствената интимност, недокосната дори и от нас самите. Всички скулптури бяха изложени прави, само Ленин беше паднал, и за моя син единственият начин да смекчи неговия срам беше да му подаде ръка, да целуне падналия човек от скулптурата. Сигурно техническите причини за унижението на Ленин бяха, че скулптурата е била огромна, за да се внесе в залата, или пък това беше артистичният коментар на миналото: ако не за друго, то поне заради жертвената равносметка на перманентната революция, „Ленин, най-малкото, си заслужава да бъде (поне толкова) унизен”.

Но проблемът е много по-голям. След падането на Желязната завеса въпросът беше: какво да се прави с паметниците на комунистическата пропаганда в Източна Европа? И в някои случаи паметниците бяха унищожавани (или премествани, отвличани, нападани), а в други бяха изграждани Memento паркове, най-често извън градовете (като субурбнистични ‘чекмеджета на паметта’), места, където човек отива да се подсети за отхвърлената идеология, да почувства тежестта на бруталното и абсурдното, да види неприличната тежест на бронзовите тела, които вече никому не принадлежат, но все едно – съществуват като ‘чекмеджета на паметта’, които припомнят за безумието на една ера.

Но какво да се прави, когато ‘чекмеджетата на паметта’ са вградени в нас самите?

Последният политически затворник[1]


Моят баща беше македонски поет. Неговото име е Йован Котески (1932-2001), автор на 24 стихосбирки. Баща ми е и един от последните политически затворници в Югославия. Арестуван е на 2 септември 1985 г. и е осъден на петгодишен затвор. Обвинен е в нелегална дейност, която цели унищожаването на Югославската федерация и създаването на независима македонска държава. Акцията сред македонските писатели за неговото освобождаване от затвора  (безпрецедентен случай) започва през 1986 г. под натиска на американския поет Алън Гинсбърг, който същата година посещава Македония.

След намесата на югославския ПЕН-клуб (със седалище в Загреб) през юли 1987 г., след две непълни години затвор, Котески е „пуснат от затвора”. Най-голяма заслуга за неговото освобождаване има хърватският писател Предраг Матвеевич, който организира петиция в негова подкрепа. С писма до Окръжния съд в Скопие и до Федералния съд на Югославия в Белград Матвеевич успява да издейства преразглеждане и отмяна на присъдата. В писмото до Окръжния съд в Скопие Матвеевич пише: „Искахме и искаме обяснение (за неговото обвинение и затваряне) от всички страни (свързани с този процес), от македонските писатели (които не са се произнесли публично за тази присъда), от писателските организации (които не са го защитили), от съда (който го е съдил при затворени врати и без никаква публичност).”

Дори и югославският ПЕН клуб (който е част от югославската политическа инфраструктура, за чието разрушаване баща ми е съден) остава смутен от пасивното отношение на Дружеството на писателите на Македония. Но македонските писатели и негови колеги не са смутени. При все това комунистическата голгота на баща ми не започва и не свършва с неговата затворническа присъда от средата на 1980-те години на ХХ век.

Баща ми  е арестуван за пръв път през 1948 г., когато е бил на 16 години, вероятно защото същата година неговият баща, дядо ми Васил Котески, който е бил сладкар емигрант в Братислава, е затворен от словашките тайни служби и е осъден на девет години затвор. Баща ми повторно е прибран от службите през 1950 г. и е осъден на три години затвор заради „вербално престъпление” срещу маршал Тито, но е освободен няколко дена по-късно. За трети път е арестуван през 1952 г., по време на една младежка бригада в Маврово, за четвърти път през 1954 г. и така до безкрай; тайното комунистическо досие на баща ми носи кодовото име „Интимният” („Интимист“)[2] и е „официално” открито с дата от 1961 година. Последният документ от неговото досие е от 1988 г., но повечето изследователи (на полицейските практики на тайните службите) смятат, че неговата разработка е продължила поне до 1990 г. Последното десетилетие от своя живот Котески прекара в своя дом в Скопие в относителна изолация, страдайки от параноя. Умира на 12 юли 2001 г. в Скопие, в най-близкия си семеен кръг.

Когато през ноември 2000 г. баща ми за пръв път ми показа досието си, на него всъщност са му оставали само още няколко месеца живот. Толкова време имахме, време за помирение. Но някои от нас, децата на политическите затворници, нямаха дори и този късмет. Първото нещо, което ми показа, беше графата: "Сътрудничество с [органите на Министерство на] Вътрешните Работи: нямал." А после четеше тези 300 страници (от колко ли още всъщност) на своето досие, страници само с няколко имена, страници, в основната си част задраскани с флумастер; четеше ги, за да констатира това, което е знаел през целия си съзнателен живот: че най-малко четиридесет и две години от своя общо шейсет и девет годишен живот е бил обект на разследване. И тогава разбрахме, че параноята не е била параноя, че страхът не е бил ирационален лукс, а висше състояние на съзнанието. И след това: четеш, боли те, но поне се убеждаваш, че не си луд.


***

Досието на баща ми с гриф „Интимният” („Интимист”) е едно од 14 572 официални лични досиета, водени за лица, които комунистическата власт в Македония е третирала като „вътрешни неприятели“. Неофициалните извори сочат наличие на повече от 50 000 лични досиета. Изработването на тези досиета е дело на огромен брой „културни работници” и „случайни хора”. Ето как изглеждат „делата” на тези „невидими труженици” в един особени фокус: досието с етикет „Интимният”.

Представете си за момент, че през април 1961 г. вие сте баща ми, македонският поет Йован Котески. На 18-ти същия месец вие се срещате с вашия приятел (името му е зачертано с черен флумастер), за да обядвате в хотел „Македония“. В разговора вие се оплаквате, че македонските села са бедни и че в Македония има твърде силно сръбско влияние. Вашият „приятел“ всъщност е доносник и веднага предава този разговор на службите. През юни 1964 г. вие сте на гости при някакъв приятел и сте сред група македонски поети. Обсъждате някои словенски списания. Писателят-домакин е доносник. Същия месец се разхождате „по корсото“ (както е написано в досието) с трима от най-известните македонски писатели. Единият от вас е доносник. Същия месец с трима македонски писатели сте на гости при четвъртия. Оплаквате се (цитирам от досието) че: „Вашингтон в емисията си за Югославия на сръбскохърватски език дава много по-детайлна информация, отколкото нашият печат“. Македонският писател и ваш домакин е доносникът. През октомври 1964 г. с няколко души сте в нечия канцелария (зачертано е чия). Това е „работното помещение на сътрудника“. Същия месец с петима колеги писатели сте в хотел „Турист“. Говорите за „оставката на Хрушчов“. Вие казвате, че се води „прокитайска политика“ – един от вашите приятели е доносникът. Същия месец е паднал някакъв самолет над Авала[3], а вие сте на гости при ваш колега, поет, общо сте петима македонски поети. Вие изразявате съмнение, че не „може току-така да падне самолет над това възвишение ”. Домакинът е доносник.

Ако сте живели живота на баща ми между 60-та и 90-та година на ХХ век, то с вас са живели вашите доносници, те са винаги до вас. Властта е разпръсната в много тела. Но те не сядат на съседната маса, не надничат иззад саксията, не се преструват, че четат вестник във фоайето. Това не е филм. Това е вашият живот, а информаторите са вашите най-близки приятели и колеги, македонските писатели. Светът от досието на баща ми е свят на някаква извратена комбинация от македонски писатели и полицаи, които често се сливат в един и същи човек. Това е свят, в който нямате стабилна  координатна система за приятелството. Повечето „приятели“, колеги и писатели, са тук, за да стегнат обръча около своята мишена. Въпреки ясното съзнание, че цял живот е бил следен, когато баща ми отвори досието си, беше смазан от кафкианския сценарий, от степента на всеприсъстващия поглед, от дълготрайността на наблюдението, от садизма на тези, които са го наблюдавали.

Когато четете досието на баща ми, първият въпрос, който ще си поставите, е: защо македонският писател в годините между 60-та и 90-та година толкова систематично и ревностно движи машината на властта? И след това: каква е менталната матрица на този македонски хибрид (поет-полицай), кaкъв всъщност е бил движещият мотив на македонските писатели за това съучастничество? Користта, страхът,  базисната идеологическа непросветеност, любопитството, злорадството, „философското” желание за познание, социалната злоба или садистичното удоволстиве от факта, че следиш някого (следователно имаш власт над него)? Садизмът се проявява като един от най-важните движещи мотиви в този документ. От страница на страница садизмът се изсича като че с нож в досието на баща ми. Четете и осъзнавате садизма на една култура. И онемявате. И много години сте безмълвни, не можете да проговорите „на тази тема”.   
Обозначителите, на които се основава досието на баща ми, имат ясна бинарна функция и дамгосват: полезен – вреден, луд – не е луд, опасен – кротък, нормален – абнормален. Тя е ключ за насилствено лепене на етикети, за насилствена диференциация на всеки член на тази общност: кой е този човек, с когото сте се срещали, къде трябва да стои той в йерархията, как да бъде охарактеризиран, как да го припознаете. В полетата на досието следват безброй бележки на оперативни лица и се дават съвети за по-нататъшното следене на „обекта”. Част от съветите се отнасят до това кой е най-добрият, за да продължи именно той да упражнява постоянен индивидуален надзор над баща ми. Например, още в първия документ от досието на баща ми (от 1961 г.) стои забележката: „Х има условие и разчитаме да се пласира пред това лице (това лице е баща ми), тъй като смятаме, че Йонче му има пълно доверие”.

Когато през декември 2005 г. публично проговорих за досието на баща ми, започнах да получавам анонимни и полуанонимни закани за сигурността на моето семейство. А никой не е идиот, аз мога без миналото на баща си, но не мога без бъдещето на сина си. Стана ясно, че комунистическите теми все още са травматични, че те не са така наивни и невинни, както видимо изглеждаха. Престанах да се опитвам да разбера дали групата от полицаи, с която е бил арестуван като съучастник баща ми, е била част от вътрешните подструктури на службите. Това не би могло да се разбере, освен ако не се „разпитат” същите тези структури. Комунистическата трагедия на баща ми и без това е много по-голяма от самата същност на удбашката[4] история от 70-те години на ХХ век и много по-трагична от самото му затваряне през 80-те години. Неговата цялостна комунистическа голгота е продължила 40 години.

Феноменология на доносника

Още от първичния анализ на досието на баща ми става ясно, че системата за контрол, на която се основава нашето общество, е един предпоставен субект, носител на предпоставена истина, а това е самият доносник. Доносникът е този, който знае, Доносникът става Значимият Друг, носител на интерпретацията и на истината. Той става генерализираният субект, за когото се предполага, че знае, следовтелно има власт – той става бог, малък, местен, политически, но все пак Бог.

Следеният, от друга страна, не е битие, което говори, независимо че през цялото време е наблюдаван в своето говорене, той е битие, което е обект на експеримент и като такова трябва да премълчава. Експериментът ще предизвика в него ред смущения, всякакъв тип разстройства, но бивайки битие, което не говори, той няма право да поставя под въпрос желанието на експериментатора, желанието на доносника да узнае всичко, стигайки чак до утаеното.

Още в първия документ от досието на баща ми могат да се разчетат важните особености, които очертават профила на доносника. Това е документ от пет страници (с дата 18 април 1961 г.) и в него зачертаният с черен флумастер информатор със „свои думи” предава на службите разговора, който са водили с баща ми в хотел „Македония”.

След като баща ми се бил „похвалил”, че има постоянни приходи, изведнъж рязко се променил и „нервно” заявил, че цялото това лично добруване не струва нищо, защото (цитирам от донесението на информатора според досието): „Там, където фактически живееят македонци, в селата, в забравените краища, за тях нито се пише, нито се държи сметка за този народ“. И: „Македония е била 500 години под турско робство, а днес е под сръбско робство.“ И още: „Навсякъде се казвало: Македония, а тази Македония оставала разпокъсана на няколко дяла и от нея нищо не е останало“.

Когато Х „добронамерно” му напомнил, че поне на него лично му е добре, изведнъж настъпва „обрат“. Цитирам от досието: „Йонче изненадващо излезе вън от ресторанта, тъй като някакво лице минавало [и] той отишъл да разговаря с него.” В превод това означава, че баща ми е станал да се поздрави с друг приятел. А това е повече от достатъчна причина за тревога по йерархичната верига. Оперативната бележка „нарежда” да се види кой е поздравеният и изисква той да бъде набелязан като нова цел за проследяване.

В оперативната бележка оперативният работник (от службите за сигурност) записва, че на информатора „не било присъщо да прибавя неща и да преувеличава нещата, за които реално донасял”. Тези двамата, информаторът и неговият оперативен работник, са хора, които вярват, че може да се измери нещо толкова неизмеримо, каквото всъщност са човешките мотиви. Но вижте, от началото до края тук имаме едно картезианско действие, което с нищо не води до същинско знание, а само до някаква сигурност. Информаторът не е някой, който знае, той е някой, който е сигурен  за системата. Няма нищо отвъд тази сигурност, което да гарантира упълномощаването на този информатор, това, че той точно ще предаде случващия се разговор. Няма нищо отвъд това място на сигурност, което да гарантира, че този оперативен работник е в състояние да прецени на кого може да се довери системата. Точно от този тип парадокси произлизат всички трагикомични места в досието.

Именно в същия документ баща ми бил казал на Х, че „пише книги, а сега вече имал написана книга за македонските печалбари, която е отпечатана в Загреб и от това изкарал доста добри пари”. Вижте, баща ми никога не е писал и няма такава книга. Като поет той може наистина в главата си да е имал такава книга и да е замислял един ден да я публикува в Хърватия. Всеки поет носи в себе си нещо от барон Мюнхаузен. Субектът в своето ‘моментно отношение’ може да бъде воден от желание да се представи като по-добър, отколкото е, като по-лош от това, което е, като различен от този, който е. Но това не е значимо за невидимите структури на властта. Развръзката е такава, че в оперативната бележка инспекторът иска следното: по-обстойно да се проучат връзките на баща ми с Хърватия. Той самият (според досието) „се съмнява за неговите връзки със Загреб и изобщо с Хърватия”. Виждаме как Загреб става Хърватия, как отпечатаната (несъществуваща) книга се превръща във връзка и т.н.

И двете страни създават поезия с тази минимална разлиа, че едната поезия (на поетите) е предназначена да насърчава фантазията у читателите и слушателите. Другата „поезия”, тази на Службите за сигурност, в известна степен, е доста съмнителна. Онова, което става ясно от това кратко съобщение нареждане (в досието на баща ми от 1961 г.), е, че македонското културно пространство е затворено от една система на контрол, която по същество вярва в прозрачността на субекта, в познаваемостта на нещо толкова сложно като „отношенията на субекта”. Информаторът и оперативният работник се отнасят към другите като имащи способността (и властта) да ‘осъзнават другия’. Те се уповават на безкрайна вяра и увереност, че могат да разпластяват, да проникват в другия. Каква е тази всемогъща компетентност, предадена в ръцете на информаторите? Кой им я дава? Дава им я само този, който може да им я даде – „системата за контрол”. Не е важно, че субектът на следене, както и всеки друг субект, сам по себе си всъщност е безкрайно сложен. Важно е, че доносниците, които задвижват „машината за контрол”, вярват в такова нещо като прозрачност на субекта. Субектът на следене, както и всеки един субект на този свят, в своето ‘моментно отношение’ към нещо и някого може да бъде тласкан от различни нагони, фантазми и желания: желание за изтъкване, желание за оплакване, от потребност да се представи за това, което не е, или за онова, което иска да бъде. Всъщност този субект е винаги толкова сложен, че няма такова нещо, което да гарантира, че обяснението за „отношението на един човек към” ще бъде обективно. Виждаме как доносникът става субектът, за който се предпоставя, че знае, Лакановият sujet-supposé-savoir[5]. Той е носителят на преноса. Той има дефицит на критерии, но доносникът добре замества този дефицит с церемонии, със симулации, през които се убеждаваме, че той знае. И доносникът, и оперативният работник не разполагат с нищо, което да гарантира, че те знаят, но тази гаранция не им е необходима, цялата система е тяхната гаранция.

От досието на баща ми е ясно, че типът контрол, който е бил упражняван върху него, се е основавал на система от постоянни доклади, списъци и протоколи. Информаторът поднася доклад до инспектора, инспекторът доставя този документ до три други инстанции, в чиято документация той съответно влиза: книгата за информации, архивът на съответния отдел на ДБК и папката за явната връзка (информаторът и явките с него). Протоколите свързват центъра (главните действащи лица в Управлението на ДБК) с периферията („приятелите“ на баща ми). Властта се разпръсква по изключителен начин по всички точки на йерархичните нива и взаимоотношения, в които присъства баща ми, до най-ниската инстанция, която записва всяко притеснение на следения. Това писмено регистриране на „неговите движения” стига до трагикомични ситуации. През януари 1988 година в дома на баща ми се е „явило лицето Х”, за да изрази „новогодишни поздравления и пожелания“. Тяхното съдържание е препратено до ТРИ други инстанции.


В търсене на „патологичния” излишък от смисъл (или: за изначалната вина)

Според различни документи в Македония от 1960-та до 1990 г. освен с активно действащи професионални полицаи на структурите за наблюдение на „съмнителните“ лица били захранвани с от 12 000 до 40 000 доносници, които са работели за Службите на македонската държавна сигурност в посочения период. Те оперират и сред македонските културни дейци (по-точно били са част от тях). Те са не само носителите на системата, но и носителите на истината.

Какво искат да узнаят тези доносници? Каква истина очакват да открият? Тяхната задача е да намерят всичко онова, което (лично) те преценят, че е патологично. Когато някой има заплата, а продължава да се оплаква от системата – това е излишно, а излишното е патологично, и то трябва да се санкционира. 

Когато затварят баща ми, се навързва цяла серия от „трагикомични“ ситуации – моето семейство и неговите роднини няколко дни си разменят по телефона безкрайно множество от предположения защо е арестуван баща ми. Според подслушваните телефонни разговори (документите в досието) службите са алармирани за всяко едно от тези предположения. Ето някои от тези разговори (под Х означавам всички мои роднини, ще ми позволите да защитя тяхната самоличност, след като вече десетилетия наред са подложени на тотално наблюдение):

3 септември 1985 г.
Х: Заради гората ли е?
Х: Не знам, нищо не ми рекоха.
Х: Кой номер има Х (роднина)?
Х: Не знам кой номер има.
Х: А онези от Лисиче?[6] (в Лисиче по това време живееха трима мои братовчеди).
Х: Не знам, никога не съм говорила с тях.
Забележката на инспектора под този разговор е задраскана, но думите „Лисиче“ и „гората“ са подчертани.

3 септември 1985 г.
Х: Сигурно е заради гората.

3 септември 1985 г.
Х (полицай роднина): Криво ми е, че изобщо не ме послуша. Аз толкова пъти му правих забележка да не приказва пред всеки, казвал съм му, че нашите и по кръчмите ходят да слушат такива разговори, от това си вадят хляба.

4 септември 1985 г.
Х: Трябва да е нещо във връзка със Стружките вечери[7]. Сигурно е прекалил и с приказките, и с пиенето... (Трябва) добре да им обясниш, че човекът е бил предизвикан и нервен, защото са му изсекли дървата и т.н.
12 ноември 1985 г.
Х: Когато останахме сами, ми казва: на мен Йонче ми е семеен приятел от 1954. Иначе той е юрист от Кавадарци, заместник-прокурор. Ако обвинят Йонче за нещо, странно, той е само една поетична лира – нито е сторил, нито може да стори нещо! Забележката на инспектора гласи: „…(нечетливо) за да отстраним тези сплетни… (нечетливо)… Какво могат да (нечетливо) направят? Кой е заместник-прокурорът?"
3 ноември 1985 г.
Х: Исках само да ти предам поздрав от доктора… каза, че най-вече е загрижен за него.
Забележката на инспектора „открива“ идентичността на „доктора“. „По всичко [изглежда], той е гинеколог в (нечетливо)…“

И така нататък. Следователно след ареста на баща ми службите за държавна сигурност следят всички „сътресения” в неговото семейство и така си осигуряват изобилие от „нови доказателства” за неговата същинска вина пред Системата. Тези доказателства, например, са: гората, изсечените дървета, докторът-гинеколог, заместник-прокурорът, за какво точно баща ми е разговарял и какво е казал по време на „Стружките вечери на поезията“, Лисиче като предполагаема псевдоутопична опорна точка на съпротивата… Всички тези определения, местоположения, състояния, имена, отсъствия на имена, ясни и неясни служебни позиции са излишни, проблематизрат сигурността на ситемата в най-сигурното – неговата виновност/. А излишното е проблем.

Когато баща ми излиза от затвора, е съставен документ датиран от 26 януари 1987 г., който се нарича „ПЛАН за мерки и активности за разработка на ‘ПОО Интимният’[8] през 1987“. На две страници са изложени детайлни стратегии за неговото (цитирам от досието): „повторно следене, разобличаване на неговите интереси, проверка на всички лица, които встъпват в контакт с него, ... а в зависимост от необходимостта да бъдат приложени и мерките” (задраскано с флумастер).
Виждате, че абсурдността на системата се състои в невъзможността за изход от нея. Баща ми цял живот е следен възможно най-зорко, невинен е излежавал наказание в затвора, излязъл е от затвора и според съдебните стандарти е свободен. Но според данните от досието, изумително, той е по-несвободен от когато и да е било досега!

Когато баща ми излиза от затвора, в оперативна бележка стои следното: „Научаваме, че Йован особено тежко приема факта, че е напуснат от всичките си предишни приятели. В момента психически се чувства по-зле, отколкото в затвора. Материалната им ситуация е лоша и имат много дългове.” Няколко месеца по-късно в забележка от 02.02.1988 г. оперативните работници установяват, че следенето дава резултати - при баща ми не идва никой. Когато на му се обажда писателят Илия Тодоровски, според записите от подслушания разговор, баща ми му казва: „Да бях Айхман – пак досега някой щеше да се обади. Придобивам комплекс за чудовище – никой да не ме потърси... Дай боже да подслушват, нека знаят, че е така.”

Често пъти са ме питали как баща ми е преживял своето политичко преследване. Съществува нещо, което знаят само онези, които са преживели мъчението. Човекът, който е бил подложен на десетилетно издевателство, на моменти се превръща само в болка. Болката става обект без човешки атрибути и без съдържание. Ще ви опиша как изглеждаше един обикновен ден на баща ми например от 1994 г., при все че всички години преди и след това бяха еднакви. Времето на 1994 г. е време „на седем години по-късно”, седем години след като баща ми вече беше свободен, време „на откакто имахме своя държава”, „откакто” неговите еретични мисли вече не бяха еретични, а вече бяха политическа действителност.

Баща ми се опитваше да спи през деня. Той не издържаше да бъде буден, когато навън бе светло. За този, който е преживял издевателствата, светлината е особен проблем. Този, който цял живот е наблюдаван, а сам не вижда, този, който е обект на информация, а никога субект в комуникация, се плаши от светлината, защото видимостта гарантира функционирането на властта. Когато беше буден, баща ми нервно се разхождаше от една стая в друга. Ще влезе в някоя стая и веднага ще излезе. Ще постои в антрето, за да чуе какво прави майка ми в кухнята; ще тропне в моята стая, за да види дали не ми се е случило нещо ужасно, ще намери някаква оправдание, например „Аз чета Цветаева, а ти?“ и не чакайки отговор, също толкова бързо ще излезе. С часове ще трепери зад пердето, взирайки се в боклукчията, който е решил да преседи оставащите три часа до края на работното си време тъкмо на тротоара под нашия прозорец. Ами ако той не е боклукчия? И всъщност много боклукчии в досието се оказаха „служебни лица на ДБК”. Ще легне да спи. Спи с едно око и при всеки шум подскача и иска да му се обясни какво се случило, иска да види, да се увери. Живее като че ли всеки момент някакъв най-важен човек трябва да дойде и да донесе най-важното решение, с което ще се изпълни пророчеството за неговия живот. Човекът, който е преминал през четиридесетгодишно политическо преследване, гради стратегии за оцеляване. Когато звънецът звъни, той си мисли: кой ли е следващият, който ще бъде измъчван. Ако някой позвъни на вратата, той се спира до вратата и се вслушва в дишането на звънящия. Едва събира храброст да надникне през шпионката. Дори и когато добре познава този, който звъни, дълго го наблюдава. Понякога тръгвам да отворя, но за него е въпрос на живот или смърт той пръв да отвори вратата, за да не ми се случи нещо ужасно. И накрая: „А, Верче, заповядай... Ясна е вкъщи“.

Човекът, който е преживял мъчения, след като през целия си живот е бил обект на разследване, става някой, който не може да се реконституира чрез идентифициране с най-близките. Неговият свят става свят, който не е основан върху диалектиката. В света на този, който е преживял мъчението, няма „сега е добре, а сега лошо, и сега пак добре”, целият живот е изпразнен и от обичайната празнота остава само едно нещо – присъствието на страха. Това е отсъствие от отсъствието. Чисто присъствие.

Белязаност  (на тялото, на духа и на делото)

Често са ме питали: защо тъкмо баща ти? Най-малкият проблем на този въпрос е, че няма добър отговор. Защото е въпрос от типа на онези, с които се занимава античната трагедия. Ти нямаш субективна вина, но трябва да страдаш, защото боговете ти вменяват такова пророчество. Да, но точно това е въпросът за смисъла: защо са ти вменили това пророчество? Дали затова, защото си бил някакъв хибрис, защото си бил високомерен и си прекалил със своите претенции, дали защото си се лутал прекалено; ако си бил объркан, дали не си бил объркан по начин, който не отговаря на властта, дали фактът, че си поет, не те прави съмнителен от земята до небето?

Дали си бил белязан? В досието има документ от 18.03.1986 г., в който се цитира неизвестен писател (името е задраскано с флумастер): „Още с появата си в македонската литература (независимо че е силен поет) той е бил физически неугледен и често пъти пренебрегван... Позитивното в тази трагикомедия на „Интимният“ е, че той е осъден..., защото, ако не беше осъден от обществото, самите литературни творци просто „щяха да го изядат“, защото не е проста работа да си третият литературен творец в Македония (след Ацо Шопов и Славко Яневски).”

В друг документ се казва: „Въпреки че имал огромен талант, той бил нисък на ръст и нямало начин да се наложи в среда, която е доминирана от харизматични лидери”. Искам да обърнем внимание на тези детайли. Защото част от отговора на въпроса за същината на македонската модерна политическа трагедия от миналите десетилетия е, че някой страда (и) поради своята белязаност.

Войникът на системата е някой, който се разпознава от разстояние. Той се отличава с гордост, неговото тяло излъчва умения и власт. Няма значение, че той не познава занаята, забележете как в гвардията винаги има хора, които не са най-добри с оръжието, но,  както пише Фуко, изпъкват с маршировката, с начина, по който си държат главата, с телосложението си, с достойната си осанка. Армията на послушните тела е армия, формирана от телесно тесто, което се е научило как „да се държи”. В Македония след 1960 г. явно е било проблем, ако не знаете какво да правите със своето тяло. Обяснете ми как „някой си” би могъл да знае как да „носи своето тяло”, ако се занимава с „руските въпроси” за смисъла на живота, за идеологиите, за свободата, за правата. Тялото е обект и прицел на властта. И ако не знаеш да носиш тялото си така, че да представяш своята комунистическа идеология, ти ставаш съмнителен. 

Проблем представлява и духът. Баща ми, например, е по-освободен, отколкото се допуска и препоръчва, говорил е къде ли не, по донкихотовски се е бунтувал за едно или друго. В неговите изяви има ясна национална идеологическа линия, но и социалистическият ред не му допада. И с този „багаж“ той не става за войник на системата, у него има излишък от излишъци, който системата иска да премахне.

И накрая, най-важното - проблем представлява твоето творчество. В досието на баща ми съществува един документ, с който някой си „влиятелен писател“ (зачертано е кой) предлага на баща ми сделка: свобода срещу отказ от творчество. Което е смешно, ще се съгласите, дори и според постмодерните стандарти за авторство. В този документ буквално пише, че онзи писател му съобщава: „Откажи се от писане на стихове и за в бъдеще ще ти издействам свобода“. Тази македонска версия на страстите и фантазмите на Салиери е важно вдъхновение за по-голяма част от тези текстове.

Когато баща ми отива в затвора, излизат две различни версии на списанието Разгледи – в първото са поместени две стихотворения на баща ми, а във втората те са изхвърлени и целият тираж е препечатан. Когато баща ми отива в затвора, всички негови стихосбирки се иззети от книжарниците и библиотеките. Бунта, който Алън Гинсбърг неуспешно се е опитал да предизвика сред македонските поети, отчасти е бил насочен срещу цензурата върху творчеството на Йован Котески. В оперативна бележка от 15.10.1987 г., подадена от служител в библиотеката „Братя Миладинови“ (от „нашата оперативна позиция” както е уточнено в случая), е записано, че „след затварянето на Котески всички негови произведения се изтеглени и забранени“. В една друга бележка от 26.6.1987 г., след като до службите достига вестта за възможното освобождаване на баща ми от затвора, „оперативният коментар” гласи, че е възможно баща ми „да се възползва от положението си на репресиран”, заради което инспекторът иска: „да се отложи срокът за освобождаване на Котески, като така се избегне възможността същият да присъства на тазгодишните Стружки вечери на поезията”; защото евентуално би могъл да бъде и сред номинираните за литературната награда, та нали вече има застъпници в лицето на самите казионни югоинституции, а и не само.

Отваряне на архивите

Изследванията върху политическите затворници в Македония показват, че при нас дисидентството е в по-малка степен идеологическо, а в по-голяма – национално, но това не значи, че те се изключват помежду си. Дебатът за ценностите и за заблудите на комунистическата система, който в момента е актуална не само в Европа, но и в Македония, трябва да се пречупи и през анализа на политическите досиета. В тази среща с миналото Македония ще се вгледа в своята най-близка история по начин, който няма да бъде ни най-малко привлекателен. Ще видим „сталиновци” в душите на онези, които са съграждали македонската култура. Ще се сблъскаме с корена на перманентната, ловка и перфидна цензура, която е траела десетилетия и е оставила много по-страшни последици от пряката политическа цензура. В страна, в която поначало всички са били „уж свободни”, никой не се е осмелил да напише нещо наистина свободно.

През февруари 2006 г. в седмичника Фокус излезе разследването на Блаже Миневски  за достъпността на полицейските досиета за периода 1944 – 1990 г. През 2002 г. в Държавния архив на Република Македония са дадени за съхранение 14 572 лични досиета oт документацията на службите за държавна сигурност. Според „Правилника за използване на досиетата в Архива”, приет на 1 януари 2003 г., лицето, което иска да види своето досие, освен фотокопие от лична карта, е длъжно да представи и нотариално заверена декларация, че: „под цялостна материална и наказателна отговорност лицето, което има достъп до досието си, няма да издава лични данни за други физически лица, които се намират в неговото лично досие”. Казано с думите на Блаже Миневски: „Доносникът има достъп, а жертвата не само, че няма достъп, но не смее дори да си помисли да посочи публично лицето, което й е унищожило репутацията или може би живота изобщо… Значи ако жертвата обяви името на палача, държавата ще помогне на палача неговата бивша жертва отново да бъде жертва, а палачът – палач”.[9]

През февруари 2006 г. бях в Държавния архив на Република Македония и поисках да видя интегралното досие на баща ми (т.е. без зачертаните части), но отказвайки да подпиша нотариалната декларация. Служебното лице, което работи над тези досиета, ми заяви, че тази защита е необходима заради моята безопасност и заради факта, че може да възникнат проблеми – например по думите на работещия в Архива „някой може да поиска да убие някого“. За мен това е нелогично, защото главният аргумент за непрозрачността е тъкмо обратният. В усамотеността на стаята в архива жертвата може да види кой е бил неговият/нейният доносник, но с това съзнание по-късно трябва да си отиде вкъщи без възможност за катарзис. Тъкмо в този случай „някой може да поиска да убие някого”.

На 22 януари 2008 г. македонският парламент със 73 гласа „за“ и нито един „против“ гласува „Закона за определяне на допълнителното условие за извършване на обществена дейност”, така наречения Закон за лустрацията. Лустрацията е замислена да обхване период от 46 години, от 1944 до 1990 г., и да се провежда в продължение на пет години.

Но според този закон достъп до досиетата има само Комисията, избрана от парламента с мнозинство от две трети, и съставена от председател, заместник-председател и деветима члена. Проблемът с това решение е, че повторно е включена институция-посредник (този път това е комисията, която е посредник между миналото и хората), което значи, че и днес архивите не са поначало свободни за достъп.

Този закон беше критикуван и затова, че „изравнява“ доносниците и висшите функционери, докато техните отговорности не могат да бъдат уеднаквявани. Прокурорите в съдебния процес срещу баща ми са няколко и са все изтъкнати политически фигури: Йован Търпеновски (бивш председател на държавната антикорупционна комисия), Георги Наумов (министър в първото експертно правителство на Никола Клюсев на независима Република Македония), а може би и Михайло Маневски (настоящият министър на правосъдието на Република Македония – това име ми съобщи един от следователите, който е разпитвал „бомбаджийската” група на полицаите, с която е арестуван баща ми).

Но като изследовател същносен за мен е друг нерешен въпрос с архивите - че и в този Закон за лустрацията главният проблем остава. Както вече подчертах, някой повторно опосредява отношението с миналото, този път това е Комисията, която единствена има неограничен достъп до него. За разлика от някои комунистически страни, където след падането на режимите в архивите влязоха някои нови „деца на системата” и направиха преброяване и описание на всичко, което намериха в тях, при нас от 1990 г. до днес (2010 г.) полицейските архиви са затворени за публичен достъп, т.е. остават достъпни само със сериозни ограничения. Историците се крият зад данните, че архивите от бивша Югославия се горени в бункери в Босна, но всички разузнавателни документи редовно са били препращани до най-малко три инстанции, което значи, че ако са изгорели главните архиви, не са изгорели областните архиви, където все още се пазят документи, които могат да се изследват. Прекалено дълго време с нашите архиви се разпореждат хората от полицейската номенклатура и те реално са имали време напълно да префабрикуват всички досиета и от тях да направат разкази. И не е изключено примерно 20% от всички досиета да са напълно изфабрикувани истории. Но тези други 80% – именно за тях ние заслужаваме да узнаем.

Моят текст и цялата ми публична работа в Македония през последните години имат един залог - цялостно отваряне на архивите на комунистическа Македония.

През септември 2006 посетих бившия щаб на Щази, комунистичката полиция на бивша Източна Германия, в Берлин. Сградата днес е превърната в историческа и архивна служба (долната част е музей). Досиетата на Щази се достъпни за всички. На Германия не и’ е все едно какво се е случвало в нейното минало, но още по-малко би и’ било все едно, ако това, което се е случвало, се крие. През 90-те години на ХХ век в Германия имаше многобройни дебати какво да се прави с досиетата. Днес се смята, че те трябва да се запазят и да се проучват с надеждата „историята да не се повтаря”. (Curry 2008)

Цената на прозрачността не е малка, но парадоксално, тя боли много по-малко, отколкото тайнствеността. Радикалната прозрачност е условие за обикновената, проста истина. Независимо от страховете на скептиците, че досиетата ще предизвикат реваншизъм, сеирджийство, озлобление и т.н., се оказа, че гражданите на бившата Източна Германия, които единствени цялостно отвориха своите архиви, не претърпяха никакви щети от достъпа до собственото минало. От миналото се вадят печалби  само там, където никой или само малка група хора имат достъп до него.

За помирението

Що се отнася до историята на баща ми, тя поне имаше някакъв формален „завършек“. Беше юли 2008 г., когато ми се обади един македонски поет. Бе писал памфлети против баща ми през 1985 г.,  докато той беше в затвора, а сега, 23 години по-късно, току-що беше получил литературна награда. „Обадиха ми се от от вестника, за да дам изявление. То не е толкова важно, исках ние да се видим с тебе, за да ти кажа ‘извнявай’”, каза ми той. Когато затворих телефона, си помислих: неправдите са явни, гневът, който пораждат, е шумен, но както тъгата, така и помиренията, са тихи и далеч от очите на света. Помислих си, че има акт на обида и акт на злодеяние, но има и действия на помирение.

Къде това ‘извинявяй’ престава да бъде достатъчно? Не знам. Всяка история е лична. Все пак това ‘извинявай’ е необходимо на голямата историческа сцена.[10] При всички случаи ролята на този поет в случая с баща ми не беше важна; дори би могло да се каже, че освен това бедно редакционно коментарче, тази роля беше незначителна. Като такава нито беше причина, нито можеше да бъде последица от темата за бащиното ми досие и неговите автори, за досието, което в редките моменти, когато проявяваше чувство за хумор, баща ми наричаше „биография от приятелите”, биографията, която колегите са ти писали без да си им я поръчвал. Но, ето че само той се обади.

В човешки план все пак жестът ми беше скъп. Дори няколко дена ме държеше и някаква идея за справедливост. По-късно се сетих за Фройд: „Което не можем с летене, трябва с куцане”. Понякога, когато се случват масови исторически неправди, нямаш друг избор освен да куцаш. И макар да не е летене, куцането все пак е някаква форма на движение.

В своята книга Насилие Славой Жижек пише: „Когато субектът е наранен по толкова опустошителен начин, че дори самата идея за отмъщение според ius talionis е толкова нелепа, колкото и обещанието за помирение с екзекутора след неговото покаяние, то тогава онова, което остава, е да се настоява за ‘последователното осъждане на несправедливостта’“. (Žiżek 2008: 160).
С този настоятелен акт за осъждане на несправедливостта всъщност отказваш да нормализираш престъплението, отказваш да го направиш част от обичайния/ обяснимия/очаквания ход на нещата. Защото дори и да го направиш, след всички възможни обяснения, които ще получиш, винаги злото, което ти е било сторено, ще ти се върне като въпрос: „Да, разбирам защо направихте това, но все пак как можахте?!” (Žiżek 2008: 161).

Въпросът  тогава се свежда до това какъв тип помирение е все още възможно за нас, за хората от моето поколение (родени около 70-те години на ХХ век)? За нас, които бяхме особена генерация, децата от едната система, а родителите от другата? Кога срещата с миналото е необходимост, цивилизационно правилна и исторически важна, а кога минаваме границата на ненараняването?

В книгата си Време Ева Хофман пише, че по време на кратка разходка, която е влязла в литературната история, Фройд срещнал Райнер Мария Рилке – поет, който е вкусил терора на тленността и прокобно чувствал, че всичко, което е човешко, в крайна сметка няма никаква стойност. Не точно – отговорил Фройд. Тъкмо смъртността на природата и човешкото битие – на любимото човешко лице – им дава техния завършен смисъл; точно защото знаем, че всичко, което съществува, един ден няма да го има, е причината да го ценим и пазим (Hoffman 2009: 113).

И тъкмо това е причината за моето въведение, което нарекох „Образът на Ленин”. Травмата замразява времето. Хората, които са преживели травма и прекалено дълго са изпитвали ressentiment, знаят, че са осъдени на едно застинало време, че са осъдени да живеят в едно бесконечно повторение на болезнения спомен. Но при мен се случи така, че синът ми без да иска ми напомни, че има и движения по-различни от повторението.

Откъде да намериш сила да простиш? Лично аз не знам дали някога намерих такава сила. Наистина не знам какво е необходимо, за да бъдеш толкова голям? Моят син случайно ми показа, че всяко унижение е унижение. Това не значи да се откажеш да настояваш за осъждане на несправедливостта на миналите престъпления, това не е даване на незаслужено опрощение, не е акт на забрава, но докато си спомняш, трябва да оставяш място за диалог между поколенията, защото всяко поколение има това право. Не знам в какво би се състояло помирението, ако я няма тази форма на трансгенерационна емпатия. Любовта между родителите и децата няма общ знаменател в благодарността, а е изпълнена с безкрайни обиди и неразбирания, които раждат задочна  афектация, както казва Ерофеев в „Добрият Сталин” (Jerofejev 2005: 10). Все пак, ако съществува помирение, парадоксално, то е възможно само под формата на „биологичното”, което стои отвъд идеологиите. В крайна сметка, може би само това „трансгенерационно“ общуване, е актът, който цялостно може да се причисли към процесите, които ние наричаме помирение.

Превот од английски език: Снежана Димитрова


Литература:

Butler, Judith. Antigone’s Claim: Kinship Between Life and Death, Columbia UP, New York, 2000.
Curry, Andrew: Piecing Together the Dark Legacy of East Germany's Secret Police, Wired magazine, issue 16.2. од 18 јануари 2008.
Eva Hoffman Time, Profile Books, London, 2009.
Jerofejev, Viktor. Dobar Staljin, Geopoetika, Beograd, 2005.
Миневски, Блаже: Фокус, 10 февруари 2006, бр. 554.
Zajednica sečanja. Tranziciona pravda u istoriskoj perspektivi. Beogradski krug, Beograd, 2006.
Žiżek, Slavoj. Violence, Profile Books, London, 2008.


[1] Главата „Последният политически затворник“ е версия на текстове от моята книга Комунистичка интима (Темплум, Скопје, 2008), подготвена специално за този брой на сп. Социологически проблеми.
[2] В разговор с мен Ясна Котеска, между другото, отбеляза „това кодово име вероятно е свързано с факта, че баща ми е писал основно интимна поезия във време, когато това не е било политическа и естетическа мода”; бел. пр.
[3] Авала е възвишение близо до Белград, Сърбия; бел. пр.
[4] УДБА и ДБК се популярните в Република Македония имена съкращения на службите за сигурност. Официално югославските служби за сигурност от май 1944 г. до март 1946 г. се наричат ОЗНА, т.е. Одељење за заштиту народа (Отделение за защита на народа), от март 1946 до юли 1966 г. (невоенните служби) – УДБА, т.е. „Управа државне безбедности” (Управление за държавна сигурност). През 1966-1967 г. службите се федерализирани и в Скопие се създава републиканската СДБ, т.е. Службата за државна безбедност (Служба за държавна сигурност). След създаването на независима Република Македония от 1995 г. до 2000 г. тя се нарича ДБК, т.е. Дирекција за безбедност и контраразузнавање (Дирекция за сигурност и контраразузнаване); бел. пр.
[5]За Лакан такиви са: учителите, докторите, психоаналитиците, обвинителите – всички тези, казва Лакан, нямат нищо, което да гарантира, че те наистина знаят, и след като нищо не гарантира, че те знаят, около тях има система на ритуали, церемонии, симулации, с които се убеждаваме, че те знаят.
[6] Лисиче е квартал в Скопие; бел. пр.
[7] Стружки вечери на поезията е световен фестивал на поезията в град Струга, провеждан  ежегодно през месец август от 1962 г. насетне,  най-голямото литературно-обществено събитие в югославска Македония и в Република Македония. Йован Котески  е дългогодишен участник в Стружките вечери на поезията и председател на фестивала през 1981-1982 г.;  бел. пр.
[8] Когато помолих Ясна Котеска да ми разясни какво точно означава тази абривиатура, тя буквално ми отговори: „Няма живо същество, което би могло да обясни какво означава това, остави го така”. Вероятно в случая се натъкваме на ясния симптом за патологизирането на системата, щом самата тя няма памет за ключа към декодиране на смисъла си; бел.пр.
[9] Миневски, Блаже. Фокус, 10 февруари 2006, бр. 554, 21-25.
[10] Кой се е извинил? Клинтън се извини за робовладетелството и расизма, Австралија за аборигените, Холандия за бившите колонии, Ширак и норвежците за сътрудничеството с нацистите, папата за всички злосторства на римокатолическата църква в историјата. Вж. Zajednica sečanja. Tranziciona pravda u istoriskoj perspektivi. Beogradski krug, Beograd, 2006, 15.

 

Post a Comment