Комунистическа памет by Jasna Koteska - in Bulgarian (w. 2008, tr. 2010)


Jovan Koteski, Jasna Koteska
2001
Trio
2007

Published by: Goethe.de (link
Translated from Macedonian into Bulgarian by Stanimir Panayotov





КОМУНИСТИЧЕСКА ПАМЕТ
Ясна Котеска

Есе на македонската писателка Ясна Котеска в превод на Станимир Панайотов.

Йован Котески
Цифри за сравнение
На моите деца Васил и Ясна
По време на затвора
Затворeническият ми номер беше: 6412.
В Омировата „Илиада“
стих 6412 гласи:
„Сега за вашия баща
ще платите страшната грешка“.
Понякога нещата
във времето и пространството
се римуват и без нашата воля.
Така да бъде.
(от стихосбирката “Живи въглени”, 1990)

Дълги години четях тези стихове на баща ми като грешка. Досието на баща ми било заведено под номер 5622, което значеше, че номерът 6412 въобще не може да е бил точен. Когато за пръв път публикувах анализ на неговото досие “Йован Котески. Досие 5622” в едно списание, номерът на досието остана в заглавието, вероятно като мой несъзнателен опит да избегна повика за омировски, съдбовен диалог, които тези стихове навяваха.

Това, което бе “освобождаване” за мен едновременно означаваше че баща ми, от друга страна, би трябвало да приеме само онзи отговор, който единствено ще мога да му дам. Дори когато пишех тази книга веднага ми стана ясно, че номерът, за който говори баща ми не се отнася до досието, а до затвора. Това бе моментът когато, обратно, аз за пръв път приех последния стих от поемата като единствено възможен. 

За емоциите, които останаха в един автобус

Баща ми беше поет. По-късно ми казаха че не съществува такава професия. Баща ми беше моята любов, радост и гордост. Само че няма улица от детството ми, която да не мразя. Сега живея от другата страна на града и всяко ходене в квартал Карпош 4 ми носи депресия. Не съм минавала по нито една улица през детството ми, хваната за ръката на баща ми, а той да не ме е карал да се връщаме по три пъти назад. Ако не ме е карал той мен, аз съм карала него. Бяхме родител и дете и съюзници. Но това не е биография на баща ми. От всички хора на планетата, най-слабо познаваме собствените си родители, това е онази хегелианска диалектика и би било подлъгващо да се твърди обратното. Баща ми, слава богу, поне в смъртта си откри своята свобода. От всички, че и от своите деца. Баща ми искаше да остане запомнен със своите стихове. Те са неговата биография.

Тези няколко реда са моята. Арестуваха баща ми през същата сутрин, в която тръгнах за гимназията със съдбовното име „Йосип Броз Тито”. Подадох си документите заедно с приятелките ми, всички имахме същите шестици, за разлика от другите, аз имах и много отличия. За разлика от другите, аз не бях в списъка, т.е. имаше ме, но под линия. На 2 септември 1985 г., в 6 часа сутринта, докато ме изпращаше на моя първи учебен час, по-малко от час преди да го арестуват баща ми ме утешаваше, че сигурно е допусната някаква грешка, невъзможно е да съм пропусната, сигурно ще ме приемат. И наистина, с писалка бях зачертана от списъка под линия и пренесена над линия. С тичане се върнах до вкъщи, за да донеса радостната вест на баща ми. Но баща ми вече го нямаше вкъщи. Бях 35-ят ученик в клас, който побираше 30. Тогава не си помислих, че съм в излишък, както и четирите други. Никога не разбрах от какви грехове се състоеше нашата изгнаническа петорка. В годините, които последваха донесох много грамоти на гимназията ми. И никога не помислих, че името ми в списъка са го вмъкнали хората от УДБА1 Днес излиза, че всичко, което знам дължа на тях. Затова е логично на тях да посветя тази книга.  

Нашата гимназия имаше час по практика във фабриката “Завод за метали Тито”. Там се запознавахме с работния процес на социализма. Фабриката се намираше близо до скопския хиподрум. Докато другите се организираха да гледат конете, аз оставах с работническата класа. За конете в хиподрума тогава се грижеха затворниците от затвор Идризово. Плашех се, че ако до конете зърна баща ми, няма да знам какво ще напрая. В училищната библиотека веднъж библиотекарят ми прошепна че баща ми е голям човек. В писмото от него месец до баща ми написах, че библиотекарят го поздравява и е казал, че е голям човек. Баща ми ме помоли в своите писма повече да не споменавам нито едно име, не можем да навреждаме на хората. Писмата ми станаха още по-студени, ако въобще беше възможно.
Лъжат тези, които казват че имат спомени от своите травми. Когато си в травма, градиш паралелни светове. Докато се гъчкахме в препълнения автобус за Идризово, винаги си представях една и съща сцена. Когато разхождам кучето ми, което нямам, из градския парк. Винаги същата сцена, винаги същото куче. В столовата пред Идризово чакахме с часове и гледахме към главния портал; посетителите бяха или много шумни, или много тихи; между нас нямаше никакви недоразбирания. Въвеждаха ни в една голяма зала, която наричахме “трапезарията” и, макар че трапезариите са интимни, тук нищо не беше лично. Ние винаги седяхме на нашата маса, вляво от бюфета, в който се продаваха същите пет неща, които се продаваха и в столовата, винаги същата маса, винаги същите пет неща. Баща ми излизаше пръв, което не беше никак малко по отношение габаритите на затворниците, които се бутаха иззад него. И когато седнеше на “нашата” маса не говореше нито много, нито високо. Вляво от нас винаги се разхождаше полицаят, който, в ленинистки дух, тогава се наричаше милиционер. След това със същия автобус се връщахме обратно. Залепвах се за прозоречното стъкло и с отворени очи гледах моето куче от парка. Мога да ви призная – градският парк и ден-днешен ми е противен.

Когато започнах да проучвам досието на баща ми, бях водена от една съвсем незабавна, лична нужда. Нямах глад да узная кои са били шпионите на баща ми, нито защо; не бях водена от нуждата да разбера голямата история; аз не желаех да разчленявам логиката на югославския комунизъм, още по-малко провинциалната версия на македонския комунизъм. Това дойде по-късно, когато емоциите се освободиха от всичко, което имаше, или все още би могло да има, някакво значение. Тях трябваше да оставя на една спирка, за да мога да продължа. Ние тогава, знаете, нямахме и много спирки, на които нашите автобуси спираха...

Исках за себе си, лично, да се помиря с миналото на моето семейство. Чувствах някаква преминала загуба, някаква непозната тъга. Замислете се за момент, как живее човек с товара на тъгата, която не може да изтъгува публично? Подтикващият момент за мен дойде, докато четях книгата „Искът на Антигона” (2000) на Джудит Бътлър. Последният пасаж от първата глава гласеше: „Антигона отказва да се подчини на който и да било закон, който отказва публично признание на загубата й, и по този начин тя преочертава ситуацията, която хората с публично неизтъгувани загуби – от СПИН, например – познават твърде добре. На какъв вид жива смърт са били осъдени те?”2. Знаейки, че вкупният брой на личните комунистически досиета в Македония е повече от 15 000, започнах да броя децата и роднините на гонените през комунизма и да се питам: Къде са тези хора днес? Какво правят сега? Какво правят със своята тъга?  

Веднъж, в деня на годишнината от смъртта на баща ми през 2002 година, на възпоминанието, на гробището в родното село на баща ми, Присвояни, моята най-добра приятелка ме попита: „Всички ние плакахме, ти защо не плачеше?” Отговорих: „Ако започна да плача публично сега, никога няма да мога да спра.” 

Веднъж, много по-късно, в ръцете ми попадна книгата „Добрият Сталин” (2004) на Виктор Ерофеев – дете на номенклатурата, златната младеж под защита на Кремъл, веднъж неговата баба се обадила на майка му, че детето повръщало, тъй като преяло с хайвер. У нас никой никога не написа такава книга, синовете от Дединйе, Понтовчак и Водно3 правеха рокендрол, филми от „черната вълна”4 (на тях им беше позволено), а от Индия внасяха будизъм, с който живееха “авангардно”. Тази садомазохистична връзка помежду изкуството и идеологията накрая приключи така, че мнозинството от тези синове по-късно минаха „прекалено вдясно, за да си спомнят за своето детство”. В „Добрият Сталин” е описано как литературните изблици на младия Ерофеев попречили на стария Ерофеев на върха на кариерата си да стане заместник-министър на вътрешните работи на Андрей Громико. Ерофеев заключава: „Кой съм аз че да осъждам знаменитостите на 20 век? Че да имаше само един куршум по-малко, само една крематориумна пещ по-малко, и мен нямаше да ме има на този свят”5. И излиза вярно че те, по дяволите, винаги притежаваха по-интересна история от “нашата”. Ние произлизаме от утайката на живота, от отритнатите. „Те” се раждаха като герои, от кръвта на всички, които са паднали върху олтара на техните животи.

Биографии – желания

Думите не носят нито съкровищата от върховете, нито съкровищата от утробите на възвишенията. Но съществува живото запомняне което, като ръка, която милва, кротко преминава през всички ценни за запомняне неща. Това запомняне не може да бъде записано от неумела ръка и с груб похват...
Кафка

Биографии. Биографиите са желания, най-често са желания да се погледне, да се запази Платоновото припомняне за човека, който е предмет на биографията. Дори и в най-сухите биографии съществува една скрита, мегаломанска амбиция (припозната поне в онзи единствен тривиален детайл), амбиция да се улови онова нещо от-онази-страна, където човекът, който е предмет на биографията, е пеел, обичал, мислил, танцувал, творял, живеел, амбицията да бъде срещнат в това пеене, обичане, мислене, танцуване, творене, живеене...

И все пак, не всички биографски срещи са еднакви, съществуват, именно, най-малко два типа желания, свързани с желанието да се запомни един живот... Първият тип желания са срещите, тръгнали да се поздравят, водени от нуждата за един винаги вече невъзможен контакт с онова, което вече го няма, това са срещи като поздравяване, срещи по следите на съвместното и слято ухание. И вторият тип. Вторите са желания за трайно повторение на известността, срещи като ужасна нужда от презапомняне, от възпроизвеждане на праизгледа, на първия образ на човека, който е предмет на биографията, нужда да се улови и замрази неговата причина, неговото движение; желание да се достигне онзи невидим детайл, през който ще се отвори, ще се разшири всичко от неговия живот, всичко, което може да (и точно за това че може – точно затова и ще им) послужи на хиените от града, желание да се улови всичко „до утайката” на един човешки живот, та после тази набързо установила се утайка да стане условие за изобличение, за наказание и за унищожение.

Разбира се, и двата типа биографски срещи са записки, те са записки, съставени от думи, от думи, които пробиват невинната хартия, унищожават нейната мека повърхност, нейната винаги вече готовност да приеме записката. Но тъкмо заради този пробив е важна ръката, която пише записката, ръката, която движи пробива върху хартията. Затова е важно желанието, което задвижва търсенето на изгубеното време, на спомена за един живот, на припомнянето. Биографията, както казахме, е съставена от думи. Тези думи са тук, за да подсещат. На как въобще думите могат да подсещат?

Биографията като сцена на историята и, особено, на литературната биография като припомняне за литературната история винаги вече трябва да бъде записка, която е нежна, записка, която милва, записка, която не е тръгнала към желанието да циментира, да умъртвява и да унищожава. Биографията не може да бъде постановена чрез възпроизводство – всяко заимстване (което заедно с мистерията търси един човешки живот) е възможно само по символичен начин, само в отсъствие, in absentia, само когато самата биография ще застане на прага пред входа на чуждия живот, и на прага ще реши да (се) спре... 

Биографии-лексикони

Рано е за последната дума, казвам ви,
говоря почти от края – пръв,
аз не бях на сцената, за която ме обвинявате
аз самият бях сцена от кръв!
Евтушенко

Следователно съществуват най-малко два типа биографии. И разбира се, тук са третите, най-честите биографии – онези, които са по-малко или повече съставени от факти. Фактите за Йован Котески, събрани от разни лексикони – ето какво има от тях:

Йован Котески (1932-2001) е поет, който спада към т.нар. трето поколение македонски писатели, което се появява през 50-те години. Роден е в село Присовяни, Стружко, като четвърто от петте деца на Петкана и Васил Котески. Детството си прекарва като чирак овчар пазейки чужд добитък. През 1946 г. се записва в Охридската гимназия, живее в общежитие. През 1948 г. баща му, който работи като сладкар в Братислава, Словакия е затворен от страна на словашкото Информбюро и е осъден на затвор от 9 години. Причината е, че словашките тайни служби откриват снимка на Йосип Броз Тито в жилището на дядо ми в Братислава, същия Маршал, в името на който, за да може иронията да бъде по-голяма, баща ми е осъждан много пъти по-късно. Йован Котески се среща с баща си само два пъти през живота, веднъж на седем и втори път на 26 години. За втората среща през 1958 г. Йован Котески по-късно пише: На връщане се обадил на една моя леля, а тя го довела в моята бърлога, в която живеех под наем като студент. Привечер, когато се върнах от факултета, гледам в стаята – гостенин. И ето една прегръдка от един окаян, тегобен живот.

Йован Котески е арестуван за пръв път през 1948 г. когато е бил на 16 години, вероятно заради това, че нея година баща му е затворен в Словакия. Знае се, че югославските тайни служби са си сътрудничели с тайните служби на другите комунистически страни. Котески става съмнителен за вътрешните служби заради комунистическата логика, която гласи – баща ти е съмнителен, значи и ти си съмнителен. През 1950 г. Йован Котески е арестуван за втори път и тогава е осъден на тригодишен затвор за вербална простъпка срещу Тито, но е освободен няколко дни по-късно. Трети път е затворен през 1952 г. по време на младежка акция в Маврово, четвърти път през 1954, и т.н., а полицейското досие под кодовото име „Интимен”, под което баща ми е бил заведен в УДБА, не е официално отворено чак до 1961 година.

През 1954 година се мести в Скопие, записва литературни изследвания, които никога не завършва. Три десетилетия по-късно работи като новинар в Радио Скопие. През 1958 година публикува следните стихосбирки: „Земя и страст” и „Усмивка пред зорите”, следвани от: „Зла епоха”(1963), „Тежест” (1965), „Пеплос” (1966), „Сенки” (1972), „Зелени порти” (1975), „Хераклея” (1978), „Крайбрежия” (1981), „Бдения и съновидения” (1982), „Полиелей” (1983), „Плодове” и “Грамота” (1985), „Живи въглени” (1990), "Слънчева белегия" (1990), „Тръпки” (1991), „Мишлето с бинокъл” (поезия за деца, 1991), „Ралица” (1992), „Зла епоха” (1992), „Люлчица” (1994), „Самотия” (1994), „Празник” (библиофилско издание в ръкопис, 1995), „Златотърсач” (поема, 1995), „Решетки” (1996), "Прикя" (1997), „Свлачище”  (1998), „Разруха” (1999), „Къртичина” (2000).

На 2 септември 1985 година е хванат и осъден на затвор от 5 години. Обвинението го прибира за нелегални подривни дейности срещу Югославската Федерация и за създаване на независима македонска държава, което фактически се случва седем години по-късно. Спада към последната група политически затворници-интелектуалци в по-ранната Югославска Федерация. Йован Котески е съден при затворен процес, без достъп на публичността. Един от обвинителите на баща ми иска обвинителна присъда от 20 години.

Най-голяма инициатива за неговото освобождаване от затвора между македонските писатели (акция, която иначе никога не се случва) в течение на 1986 година повдига американският поет Алън Гинзбърг като тогавашен председател на Комисията за защита на правата на писателите и журналистите в съветския ПЕН-център, който през нея година посещава Стружките вечери на поезията като лауреат на Златния венец. След намесата на югославския ПЕН-център (със седалище в Загреб), през юли 1987, при две непълни години затвор, Котески е пуснат на свобода. За неговото освобождаване най-голяма заслуга има франкофонският писател, тогавашният зам.-председател на съветския ПЕН-център и председател на хърватския ПЕН-клуб Предраг Матеевич, който организира петиция със световно изестни писатели за неговото освобождаване от затвора и който през 90-те години сам изпада в немилост при националистическия режим на Франьо Туджман в Хърватия. С писма до Окръжния съд в Скопие и Съюзния съд на Югославия в Белград, Матеевич успява да издейства преразглеждане присъдата на Котески и неговото незабавно освобождаване от затвора през юли 1987 г. Котески е приет на работа като библиотекар в малка библиотека в близост до апартамента му, където работи чак до пенсия. Пътува до Хърватия и се среща с Матеевич.

Последното десетилетие от живота си Котески прекарва в сравнителна изолация в своя дом в Скопие, страдайки от параноя. През ноември 2000 година, седем месеца преди смъртта, успява да види избрани части от своето досие. На повече от 300 страници е отбелязано, че е бил предмет на разследване в течение на най-малко 40 години от живота си. Последният документ от досието на баща ми е от 1988 година, но няма никаква причина да не вярваме, че наблюдението не е траело до 1990 г. Ако (с право или без) смятаме, че наблюденито на баща ми е приключило през 1990 г., тогава наблюдението е траело 42 години. Ако (с прекъсвания) е продължило до неговата смърт, тогава баща ми е бил предмет на полицейско наблюдение цели 53 години. Умира на 12 юли 2001 г. в Скопие, в обкръжението на най-близка семейна среда.

Биографии на „едното едно”

Oblivium е това, което изличава
- какво изличава? Означаващото като такова.
Лакан

След това, съществуват онези биографии, които не са такива; биографии, които са съставени от инстинктивни припомняния, онези, в които си се конституирал като „едно едно” (първото означаващо че, например, съм зажелал едно животно), и после има „едно две”, когато аз се помествам там, където е сумата, не на нивото на „едно”, а на „едното две”. Където вече започва да работи онова, която пробива невинността на хартията... 

В това място, където е „едното едно”, мястото на аз, неговото дете, съществуват някои извадки от спомени, излъчвания, интроекции, които са (вече) слаби за  всички смисли и за всяка работа зад реконструкциите. На това място мога да видя как се гледам, но не мога вече да виждам. Това е пространството, което говори за една точка, която вече не може да се припомни. Това е място на липса, където се случва подмяна на фантазмите с реалността, нещо невидимо, нещо, което може би функционира като онова изначално потиснато означаващо. Така че, от това място на „едното едно”, ето някои спомени.

Баща ми, а това е човекът от Лексиконите, заведен под името Йован Котески, чете на своето дете стихотворението „Два моряка на брега” от Лорка. И му тълкува стихотворението, пояснявайки че това не са два, а един и същ моряк, но единият в него предложил да пътува с кораба по всички морета на света, а другият в него останал на едно пристанище в Азия при жената, която ще желае цял живот.

Друг спомен, друга извадка. Баща ми е купил картина. На нея има ваза с три цветя, в стила на Пикасо. Вазата е държана от три ръце. „Картината не е нищо особено, мога да я нарисувам по-красива”, казвам, а аз съм дете. Баща ми се усмихва, нека взема хартия и нека опитам. Отивам в стаята и рисувам същата картина по спомен. Показвам му листа, баща ми казва че съм нарисувала същата картина. „Но по-хубаво”. „Да (усмивка), но цялата работа не е да нарисуваш същата картина, а да нарисуваш своята картина, така както художникът е нарисувал своята”...

Трети: баща ми звъни един петък на вратата. Никой вече втора година не звъни на нашата врата. Звъненето – това движение на заплахата,... в затвора от онази страна на затвора... Него петък отварям вратата и гледам баща ми, без известие завърнал се от затвора, незабавно освободен, това утро, в затворнически одежди, не успял да ги съблече, всичко, за което мислел в този момент, това утро, е, че трябва колкото се може по-бързо да стигне до дома. Не разбирам дали междувременно на мястото на моята голяма любов не се е родила една голяма досадна омраза. Първият ми импулс е да му затворя вратата. И всички да продължим да живеем в затворите, всеки в своя. Не разбирам, че ако може би можеше да ме иска само малко по-малко, ако само малко повече съм можела да разбирам онова, което ни се е случвало, е нямало да го мразя толкова, колкото го мразех от момента, в който го освободиха. Всяка любов изглежда самодоволна. Любовта във времето на кръвните системи, също така. Не си подготвен за загубата. Аз не бях...

Четвърти споменбаща ми в къщата, която се разпада от немотия и глад. Баща ми през 1994 г. се връща от работа и по навик пита дали някой не го е търсил. Никой?

Пети: Брат ми завършва, него март, сега е атомен физик. Баща ми пиян с дипломната работа на брат ми излиза от вкъщи за да намери пари, брат ми трябва да се върне в Белград, ще работи в Атомния Институт във Винча, там има и загасен атомен реактор. Баща ми се връща и хвърля на масата 400 марки. Клати се. „Седях в компания на млади хора, бизнесмени, Ясне. Един от моето поколение седи там... казва ми, Йоне, не се будалосвай, поне ела при мен, не стой на маса с деца... А после видя, когато детето извади да брои, ... 100, 200, 300, 400, ... спрях го; достатъчно е, казвам му, ще ти ги върна, а той на мен: Чичо Йонче, ако ми ги върнеш, ще те бия. А аз – ще му ги върна и затова му казвам, бий ме, но аз ще ти ги броя на ръка, както ти сега.” Клати се с бялата папка „Дипломна работа, кандидат: Васил Котески, Факултет по физика, 1994”, посядва на един куп книги, купът пада, но баща ми все още стиска папка „Дипломна работа”...

Шести: Процесът на дългото помиряване. Един човек, с който случайно се запознавам на една конференция, ме търси за някакъв проект. Нямаме пари и работя каквото и да е. Няколко месеца ме убеждава да отида в Будапеща, където преподава, записва ме в неговия университет, прибира ме да живея с неговото семейство, отваря ми вратата на своята библиотека, дава ми Фуко и руските дисиденти, чета всичко, което няма връзка със следването ми. Избягвам да се връщам в Скопие, дори и по време на празниците, градът ми е също тъй противен, както и когато избягах от него. Няколко дни преди края на това следване, моят професор ми показва дебелото досие на дядо му. Моят професор е, всъщност, внук на един от комунистическите агенти на Унгария. Това е неговият начин да се издължи. При мен, в къщата, се нанася едно момиче, което бяга от Белград на Милошевич. И тя живее без пари, и тя чете книги, които й дава нашият професор... Помогна ни да намерим речник, с който ще знаем да си обясняваме нещата, които ни се случват в нашето историческо време... Последната сутрин, във влака от Будапеща за Скопие, за пръв път от много години почувствах неизмеримо щастие, че се връщам у дома, от цял един век отново при баща ми. Да, той беше дете на бивш комунистически агент.

Баща ми, деня преди да почине. „Този дом не е дом. А се постарахме. Ето, майка ти сложила тук картина, а тук цвете, а тук полици. Прекрасно. Но това не е дом. Ще ме разбереш, нали? Всеки трябва да си ходи у дома. Аз сега трябва да си ходя у дома...”

Биографии на „приятелите“

Искате да свирите на мен. Държите се, сякаш познавате
всички дупчици на ума и сърцето ми. Искате да изтръгнете скрития
звук на тайната ми, да ме просвирите от най-ниската
до най-високата ми нота. А в тази малка цев има много музика,
прекрасен глас, но вие не можете да я накарате
да проговори. Хиляди дяволи, мислите ли, че
е по-лесно да се свири на мен, отколкото на едно пискунче?
За какъвто и инструмент да ме сметнете, можете да ме разстроите,
но не и да свирите на мен.
Шекспир

И после, накрая, има ги грубите биографии. Тях обичайно ги пишат онези, които ти се хилят и ти държат нож зад гърба. Твоите приятели, македонските поети и писатели... 

Когато през ноември 2000 година баща ми за пръв път ми показа досието, това беше само няколко месеца преди да почине. Толкова време имахме, време за помирение. Някои измежду нас, децата на политическите затворници, нямаха и толкова късмет. Първото нещо, което ми показа беше параграфът: „Сътрудниество с Вътрешните работи: не е имал!” А после четеше тези 300 (от кой знае колко) страници, които му позволиха да види от досието си и да притежава, само с няколко имена, с половината страници зачертани с фулмастер, за да констатира това, което знаеше цял живот. Че най-малко 42 години от своя 69-годишен живот е бил предмет на разследване! И после разбрахме, че параноята не е била параноя, че страхът не е бил ирационален лукс, а по-високо състояние на съзнание. И после четеш, боли те, но поне виждаш, че не си луд.

Когато баща ми излезе от затвора му се случваше на улицата да извръщат глава неговите най-добри приятели, нашите литературни доайени, нашите класици. Същото се случваше на цялото ми семейство. Разбираме, било им е тежко, не са знаели как да се поздравят, а да не си навредят. Разбраме ги, но да се разберем, никога няма да ги разбере поетът и детето в баща ми, защото за това дете тези механизми не могат да бъдат разбрани. И в името на това дете, което не ги разбра, в името на баща ми, който вече го няма, само едно имам да им предам, от устата на хърватския рапър Едо Маайка:Да ви еба майката... 

Когато баща ми ми остави досието, основният въпрос на първо време за мен не беше кой, как и защо, а един съвсем друг, инфраструктурен въпрос. Как е изглеждала конкретно тази машинария? Кой е напечатал тази страница? Как се е наричала тази дактилографка? Кой е направил тази печатна грешка? Дали това недоглеждане е минималният знак за здраве? Кой е подслушвал брат ми, докато се е уговаря за тренировка по атлетика? За какво добро е била тази информация? Полезно ли е било? Как се е казвал телефонистът? Дали когато е предал „информацията”, той, конкретен доносник, писател, този наш класик е имал чувстото, че прави нещо полезно? Как е изглеждал „информаторът”? Какво е похапвал него утро? С каква реплика е изпратил децата си на училище? Дали със заплатата, която е получвал за подмолната си работа е направил от своите деца щастливи и добри хора? Защото ако ги е направил, поне това е някаква галактиеска утеха.

Също по-късно, докато си чакаш автобуса, изведнъж ти хрумва и един личен въпрос. Този автобус стигна до мен една сутрин. Когато ми стана ясно че този апарат за подслушване вкъщи е поставен по времето, когато съм изрекла първото ало на първия ми любим. Той е бил тайна за всички мои приятелки, но не и за държавната структура. Да можех да избирам, нямаше да искам да е така. Да можеше брат ми да избира, нямаше да иска да е така. Но, виждате, ние нямахме избор.

Това са фундаментални неща и те са много важни. Не можете да подслушвате една нация без никакви последствия, а после да очаквате че тази нация ще бъде нормална. Не можете, след това, едно сутрин да им кажете: трябва да влизаме в Европа, не можете да пресичате улица на червено. Те със своите трактори са прегазили всички интимни координати на нашите човешки животи, минавайки винаги и задължително на червено, пресекли всички светофари на една човешка интимност, а после от нас изискват да застанем на зелено и да бъдем лоялни към техните конвенции.

И точно защото цели поколения деца на бившите политически затворници мълчат като мен, тъкмо затова тази всевласт е фактически възможна, макар че никой никога няма и няма да има легитимност да им я даде... Един от основните въпроси на пост-комунистическите държави е да сътворят механизми, с които да направят видима тази страница от своето минало, страданията на цели поколения и наследници на жертвите в политическите калкулации.

Насилието на македонската култура

Да, наистина съм само пътник, скитник на земята.
А дали вие сте нещо повече?
Гьоте
Следователно, “биографията на приятелите”, онази, която твоите колеги, македонските писатели и поети, в дългите десетилетия между 1960-1990 година са писали за теб, без да знаеш за нея... Която тези способни и творчески пера успяха да напишат в жанра “биография” на тема: “един скитник на земята”, за всичките тези десетилетия?

Досието на баща ми показва върху кои принципи е била градена стратегията на контрола в културната сфера, в годините между 1960 и 1990 г. Ако излезете от дома си, тогава сте следени. По улиците кръжат управляващите, общинарите, полицаите, сътрудниците, информаторите, служителите на УДБА, вашите приятели, но вие не можете да разпознаете кой кой е. Вие сте вързани за вашето място, вашето място има име, а в случая на баща ми това име е ПОО „Интимен”. Вие сте интимен, и като такъв сте крайно съмнителен. Няма за какво да бъдете „интимен” през 1961 г., когато всички други са социолози.
В досието на баща ми дефилира ужасна войска от живи и мъртви поети, литератори, случайни хора – и полицаи. Светът от досието на баща ми е свят на скверна комбинация от македонски писатели и полицаи, които често се спояват в един и същ човек. Това е свят, в който няма стабилни координати на приятелство. Повечето „приятели”, колеги и писатели са тук, за да стягат обръча около своята мишена. Всеки и всичко е ухо.

От досието на баща ми е ясно, че типът на контрол, който е бил упражняван върху него се е основавал на система на постоянни доклади, списъци и дневници. Информаторът предоставя доклад на старшината, старшината доставя този документ до други три инстанции: книгата за информации, отдела на ДС и папката за легална връзка.  През януари 1988 г. в дома на баща ми дошло лицето Х, за да поднесе „новогодишни пожелания и честитки”. Съдържанието на тези три честитки е препратено до ТРИ други инстанции.

Дневниците свързват центъра (глашатая на УДБА) с периферията („приятелите” на баща ми). Властта се разпределя по стриктен начин, с подходящо йерархично устройство, до най-ниската инстанция, до крайния помощник, който отбелязва всяко потреперване у следения. Това отбелязване води до трагикомични ситуации. В документа на информатора от април 1961 г., баща ми по време на обяд се оплакал на своя „приятел”, че е недоволен от системата, Х „добронамерено” подсетил баща ми, че на него лично му е добре и няма за какво да се оплаква. Изведнъж настъпва „обрат”. Цитирам от досието: „Йонче за изненада излязъл навън от кафето, тъй като някакво лице вървяло (и) отишъл да разговаря с него”. В превод това значи, че баща ми е станал да се поздрави с друг приятел. А това е повече от достатъчна причина за аларма в йерархичното устройство. Оперативната забележка цели да се види кой е поздравеният и цели той да бъде предпоставен като нова мишена за следене. Това устройство търси „подходящото” име за всеки, с който си се поздравил, търси „подходящото” име на твоето постоянно критикуване на системата, на твоя ексцесивен смисъл, на поетичната ти чувствителност, на твоята „болест”.

Ако сте живели живота на баща ми между 1960 и 1990 г., вашите доносници са винаги до вас. Властта е разграфена в много тела. Но те не седят на съседната маса, не поглеждат иззад саксия, не се преструват че четат вестник във фоайето. Това не е филм. Това е вашият живот, а информаторите са вашите най-близки приятели и колеги, македонските писатели. Както и всички хора на този свят, и вие с вашите приятели говорите за неща, които са ви важни, които ви болят, които ви радват и които ви безпокоят. Вие сте македонски поет и за вас е важно всичко, което има връзка с македонската култура и институциите, които я ръководят, с македонския език и неговата чистота, с македонските села, защото за тях стихоплетствате в своята поезия, за вас идеологията е важна, защото като всеки поет на тази планета и вие смятате, че имате право да размишлявате за нея. Но докато говорите на вашите приятели вие не знаете, че всъщност говорите на едно хибридно, двуглаво същество, което има едно лице на поет и друго на полицай без униформа. Вашите най-добри „приятели” са винаги до вас: в едни документи вие сте на гости при тях, в други сте на ресторант, в трети в клуб, в четвърти в хотел, на някое четене, на среща, в техния служебен автомобил, в бюфета, в кабинета, вашия или неговия, или нейния. Всички изброени места са фактически локации от досието на баща ми. Когато погледнете тази дифузия на властта и нейното най-перфидно проникване в интимния свят, през вашите приятели, не можете да не се запитате - къде е границата? Някои приятелки на майка ми, и съпруги на нашите поети, в досието са, също така, разобличени като доноснички. Къде свършва списъкът? Каква изненада ви чака зад черните фулмастри, които крият другите идентичности?

Колко може да издържи едно живо същество?
Едното око гледа, а другото чувства.
Пол Клее

Баща ми цял живот проявяваше тревожното съзнание, че е наблюдаван. В един транскрибиран телефонен разговор от 27.7.1987 г. баща ми се оплаква на Х, че: Откак съществувам, върху мен постоянно се вършат провокации, а едно живо същество толкова може да издържи... ще ти разказвам, ще се отвратиш... Само че колкото повече говорите, толкова повече попадате на глухи уши и колкото повече се оплаквате, толкова повече хората отмахват с ръка. Вие няма начин да докажете интимното чувство, че сте следен. Част от тази скверна структура на властта е да останете изцяло уединен. За да бъдете притиснат така, че вашите доносници да станат вашите най-добри „приятели”. И даже при така неясното усещане, че е следен цял живот, когато баща ми отвори досието беше фрапиран от кафкианския сценарий, от степента на всеприсъстващия поглед, от дълготрайността на наблюдението и в крайна сметка от садизма на онзи, който наблюдава.

Уединението е цел, добре е да си сам. Те ще сторят всичко, за да останеш сам, откак всички вече са те напуснали. Когато баща ми излиза от затвора, в оперативната бележка от 10.9.1987 стои: „(У)знаваме, че Йован особено тежко приема факта, че е напуснат от всички предишни приятели. Веднага се чувства психически по-тежко, отколкото в затвора.”

Често пъти са ме питали, как баща ми преживя своето политическо изгнание? Съществува нещо, което се знае от онези, които са преживели мъчение. Човекът, който е бил подложен на няколкодесетилетно мъчение на моменти се превръща единствено болка. Болката се превръща в обект без човешки атрибути и съдържание. Ще ви опиша как изглеждаше един обичаен ден на баща ми например от 1994 г., като всички години преди и след това бяха еднакви. 1994 г. е седем години по-късно, седем години откакто баща ми вече беше свободен, откакто имахме своя държава, откакто неговите еретични мисли вече не бяха еретични, а конюнктурни.

Баща ми се опитваше да спи денем. За него беше непосилно да е буден, когато навън е светло. За този, който е преживял мъчение, светлината е отделен проблем. Този, който цял живот е бил гледан, а самият не гледа, този, който е обект на информация, а никога субект в комуникацията се плаши от светло, защото видимостта гарантира функционирането на контрола. Когато беше буден, баща ми нервно преминаваше от една стая в друга. Току влезе в някоя стая и веднага излезе. Ще постои в коридора да чуе какво прави майки ми в кухнята; ще почука в моята стая, за да види дали не ми се е случило нещо ужасно, ще намери някакъв претекст, например „чета Цветаева” и не чакайки отговор, също толкова бързо ще излезе. С часове ще трепери зад завесата гледайки боклукджията, който е решил следващите три часа до края на работното си време да прекара точно на тротоара под нашия прозорец. А какво, ако не е боклукджия? Много боклукджии в досието се оказаха „служебни лица на УДБА”. Ще легне да поспи. Спи с едното око и при всеки шум подскача и иска да му се обясни какво се е случило, иска да види, да се увери. Живее сякаш всеки момент някой най-важен човек трябва да дойде и да донесе най-важното решение, от което ще се материализира пророчеството на неговия живот. Човекът, който е преминал през 40-годишно политическо изгнание гради стратегии за оцеляване. Когато звънецът звъни, си помисля: кой е следващият, който ще бъде мъчен? Ако някой звъни на вратата застава и се заслушва в дишането на този, който звъни. Едвам събира храброст да погледне през шпионката. Дори и когато добре познава този, който звъни, го наблюдава дълго. Понякога тръгвам да отворя, но за него е въпрос на живот или смърт пръв да отвори вратата, за да не ми се случи нещо ужасно. И накрая „А, Вера, заповядай... Ясна си е вкъщи”.

Човекът, който е преживял мъчение, след като цял живот е бил предмет на разследване се превръща в онзи, който не може да се реконструира през идентификация с най-близките. Неговият свят става свят, който не е основан на диалектика. Това е недостатък на недостатъка. Това е чисто присъствие. Човекът, който е преживял мъчение развива невъзможен парадокс, прекъсване в репрезентацията и прекалено много репрезентации. Той има милиони образи на ужасните възможности на системата и образи, които не носят спомен. Този човек, който е преживял четиридесетилетно мъчение е баща ми, македонският поет Йован Котески.

Молбата е удовлетворена!

Противните учтивости започнаха повторно,
единият подаде - над главата на К. - ножа на другия,
този му го подаде обратно пак над главата на К. И сега К. изведнъж
проумя, че всъщност би било негов дълг да улови ножа,
който минаваше от ръка в ръка над него
и сам да го забие в гърдите си...
Кафка

Баща ми взе своето досие през ноември 2000 година. Всички, които през тази година взеха своите досиета знаят, че трябваше да подпишат един формуляр. В този формуляр стои дословно това: „Поради защитата на данни и информации за личния и семеен живот моля цялото съдържание на досието да остане в тайна (100 години от моето раждане, и в случая на баща ми така е заведено – забележка моя) до 2032 година, при това, доколкото същото не бъде унищожено и не се предаде за опазване в Архива на Република Македония.” Когато подпишете този формуляр накрая следва циничното заключение. Най-отдолу пише, че молбата „се удовлетворява”.

Разбирате, че ужасът на полицейското досие не е само във факта, че баща ми е живял живот, в който полицията е имала лицето на неговите най-близки приятели. Ужасът се състои и в една висша агентура, в името на която неговият свят е още по-тесен от тесния свят на античните герои, които се обръщат към небето с писък „Преживявам несправедливост”. Древногръцкият човек страда от ужасното наказание, което му е наложено не по негова вина, но когато иска да узнае в името на коя по-висша агентура страда и небето, и земята ще се преобърнат, за да може той да види. Когато Едип иска да узнае какво се е случило в неговото минало, свидетелството се появява чак в последната сцена.

Баща ми чакаше 40 дълги години, за да види. И когато със страх застана пред вратата на УДБ,6 пред вратата на онази инстанция, която цял живот се е гарвела с него, като пред последната утеха, която ще му даде възможност да види, тогава службите на УДБ го принудиха да подаде молба, в която моли никога да не се изпълни последната му надежда. В своя формуляр баща ми трябва да помоли завинаги да остане затворено онова, в името на което е страдал. Той подаде молба, досието му да му бъде достъпно през 2032 година, и междувременно „доброволно” даде дума че, ако искат, могат да изгорят досието му. Баща ми искаше да види че не е бил луд, когато е твърдял, че цял живот го следят. Но всичко, което по същество искаше да види е за кое добро е било това. И трябваше да прочете че неговата молба – никога да не види разрешението на своята жизнена трагедия – „се удовлетворява”!

Баща ми, в редки моменти на хумор, наричаше своето досие „биография на приятелите”. Това е донкихотовски хумор. Първо ще се изсмееш, после ще сложиш престорена усмивка. За да може накрая да разбереш, че се смееш в лицето на чистата тъга. Това е хуморът на някой, който без вина е преживял затвора. Когато получите документ че сте рабилитиран, вие можете да се снимате с този документ. Може да си най-добрият поет на една държава, ти си бил роден само за да възпееш нейната хубост, неиния златен глас, да опееш земята под нейните крака. Може да си написал най-хубавия стих за една неосъществена любов на едно поколение, „Ана”, но то никога няма да се превърне в класика, защото за тези кретени даже и косата на Ана е под въпрос. След като си преживял погрома на своето време, в което колегите ти са писали биографията ти без да си им я поръчвал, всичко, което ти остава, е да живееш всеки ден от остатъка на живота си кафкианската реалност на УДБА-шкото всекидневие. И до безкрая на твоето земно уединение да си повтаряш стиховете: „О, приятели мой, на света няма приятели!” Накрая баща ми наистина си отиде с прошка за всички. Денят преди да почине, баща ми ми каза, че „си отива у дома”. 

Деца за сравнение

Родителите са щитът между нас и смъртта. Както големите
хора на изкуството, те нямат право на възраст... Родителите са онова
най-интимно нещо, което притежаваме. Но когато семейната интимност се
разрасне до размерите на международен скандал, както това се случи с
нас, и без да го желаеш започват размишленията, припомнянията,
анализите...
Ерофеев 

Беше събота, когато реших да се занимавам с тази тема. Оттогава изминаха пет години. Отидох със сина ми (който току-що се бе родил) при майка ми, майка ми беше тъжна. „Говорят за Стружките вечери, баща ти не го споменава никой.” Май се скарах с нея, заспах от мъка. Кварталът от моето детство си остана за мен траурен, това никога не се промени. Седях като мисирка, сякаш че от мен зависи всичко, знаех за какво говори майка ми. Всички имаха някакъв живот със света, със себе си, някое минало, на което се радваха. Само при вратата на майка ми миналото и светът не звъняха, дори и ние самите, когато звъняхме, звъняхме като изритани от този свят.

Жертвената философия, популярна в края на 20 век, не ми беше непозната. Примирих ли се и аз с тази семейна история в тази дълговата поредица? Сякаш не можех да стисна зъби и да кажа каквото било – било, просто продължи напред? Дали живеех с травмата, защото травмата стана такава част от мен или тъкмо обратно, защото никога истински не успя да се загради в мен, защото ми остана „чужда” тема, докато другите лежаха по затворите, аз бях детето с шестиците, „нормалното”, дали с тази книга не е същото?

В крайна сметка, къде стоеше моето поколение? Какво му имаше на моетомеждупоколение, на нас, които бяхме децата на тази система, а родителите ни - на онази? Каква беше тежестта на нашите постъпки, където търсенето за изправяне пред миналото беше системно нужно, цивилизационно правилно и исторически важно, и къде преминаваме границата на ненакърняването?

Брат ми замина на военна служба два дни преди да арестуват баща ми, същата сутрин, когато баща ми отиде в затвора, аз тръгнах в средното училище. За няколко дни се разпределихме в три институции, впрочем, прилично сходни. Когато излезе от войската, брат ми се ориентира към живот, свързан с бъдещето. Един психолог, с който разговарях години по-късно, на едно от сесиите ни ме пресрещна с моята първа, лична „затворническа дилема”, когато ме попита: “Баща ти е излязъл от затвора през 1987, брат ти през 1986, ти кога излезе?”

Брат ми има едно писмо, предадох го на Държавния Архив. Написа го, докато служеше в ЮНАz в Мостар, Босна до баща ми, който служеше в затвора в Скопие, Македония. Там е обяснено нашето детство в едно изречение, всичко, което брат ми не е харесвал и презирал у баща му, и всичко, което е осъзнал, след като баща ми отиде в затвора.

Днес брат ми изучава атоми, стана атомен физик, не живее в Македония. Една сутрин (беше си дошъл в отпуск, беше на 18, аз на 14 години), докато баща ми беше в затвора, брат ми ми каза, че е дошло време за нашата раздяла, че няма повече да ми препоръчва книгите, които трябва да прочета и филмите, които трябва да гледам. Че тръгва по своя си път, че аз трябва да избера моя. Съгласих се, нямах избор. Днес брат ми изследва атоми за институтите в Белград и Берлин. Физиката и метафизиката за него са най-тясно свързани, интересуват го бъдещето и духовността, а не миналото. Аз някакси останах със семейните теми. Затвортът ни катапултираше в две различни посоки, несъзнателно избрахме да продължим по една от двете теми на баща ми.

В писмото до баща ми тогава брат ми обясни всичко, което аз никога не успях, макар и интезивно да живеех с всичко това. Да не бе отишъл баща ми в затвора, вероятно на друго щях да посветя живота си. Тогава не съумях дори едно подходящо писмо да напиша на баща ми в затвора. Пишех колко шестици имам, колко ми липсва и как сме прекарали Новата година. Това бяха моите писма. По-късно се сетих за Фройд: “Което не може с летене, става с куцане”.

А това е писмото на брат ми. Всичко, което винаги исках, а никога не успях да кажа на баща ми, бяха тези редове:

„Скъпи татко!
Ето, измина доста дълго време откакто не сме се виждали  и затова реших да напиша това писмо. Щях да сторя това още преди много време, но изчаках да си дойда в отпуск, да се опитам да те открия и заедно да пообсъдим цялата тази работа. Наистина, аз си дойдох в Скопие (в периода 21.3-25.3), но опитът ми да вляза в контакт с теб не успя. Както и да е, не ми остава нищо друго, освен да се опитам с думи да ти обясня какви са моите мисли за цялата новонастъпила ситуация.
Още преди пет-шест месеца, когато за пръв път научих, бях съвършено уверен в твоята невинност. Познавайки добре твоите идеи и позиции (от които, впрочем, до голяма степен попивах и аз) знаех, че всичко, което си направил е с дълбоко общочовешко и хуманно намерение. Бях сигурен, че не си намесен в никакви терористични акции, тъй като знаех, че никога не си оправдавал тероризма нито като средство, нито като цел. Всеки човек, който макар и поне малко те познава ще потвърди, че в живота те е ръководила една единствена цел – да помогнеш на другия, пък дори и ако трябва да му дадеш залъка си. Всеки, който поне за малко е бил в твоето обкръжение трябва да признае, че твоята непрекъсната борба против несправедливостта не само че не те вкарва в затвор, а те въздига до най-висок сан. Не знам. Може би някой мисли другояче, но знам, че всеки един, който мисли така може само да ти завижда. Много хора, големи по своя дух и своето дело, са били в затвора. Покажи на всички страхливци, посредственици и злобари че и там знаеш да бъдеш по-голям. Ето ти шанс да провериш кои са били и все оща са ти истински приятели.
Пътувайки към Скопие, аз не само че не бях уплашен, а напротив, бях горд че съм ти син. Мислите на хората въобще не ме интересуваха, нобързо се убедих, че мнозина ми оказват пълна подкрепа и че са убедени в твоите позиции. Ако измежду тях имаше и по някой съжалителен или неприязнен поглед, от тези погледи аз черпех само сила и издръжливост.
Сега трябва да призная, че може би аз и ти в определени периоди от миналото съвсем не се погаждахме. Но това беше само защото не бях способен да разбера, че един баща не трябва винаги до се интересува от карането на кола, купуване на мебели за дома или, да не изброявам, което и да е друго нещо, което обикновените бащи правят. Даже сега разбирам, че не е най-важно кой колко пари изкарва или пък дали някой е пропуснал някой филм или състезание по телевизията. Хиляди пъти по-важно е духовното развитие на човека, който ти прегръщаш, а стотици други отхвърлят. Дори сега се убеждавам, че ти не си най-обикновен, а свръхнеобикновен баща.
Какво още да ти кажа? Сега и аз, и ти сме в еднаква ситуация. Знам как се чувстваш, но вярвам, че ще издържиш. Дълбоко съм убеден, че хората ще разберат грешката и че, не след дълго, сигурно много по-скоро, отколкото очакваш, всичко ще приключи. Аз разглеждам твоя престой там не като наказание, а като един изпит, пред който животът поставя човека. Издръж, защото не всеки има тази възможност. Мнозина прекарват живота си в херметичната, полупрозрачна атмосфера на своя дом, което прави невъзможно за тях да видят по-далече от носа си. Те никога няма да открият своята истинска цел, нито смисъла на живота. Истинска цел имат само хората като теб, творците и идеолозите, онези, които клонят към универсалното, занемарявайки своите собствени интереси. Онези кариеристи, онези хранители на собственото си его не са достойни и за презрение. Може би един ден и те ще разберат, че човечеството достатъчно се е деляло и разпокъсвало, било физически, било духовно. Може би ще разберат, че издигайки себе си, ще помогнат за едно общочовеко добро. Някои вече осъзнават това. Някои вече усещат, че ги представлява нещо, което ги превъзхожда – както е казал Тагор.
Знам, че и ти си такъв и аз споделям твоите идеи. Ако за тези идеи се отива в затвора, тогава и моето място е тям. В края на краищата, целият живот е само една игра, една илюзия и едно нищо в сравнение с вечността, която следва!
Васил.”
______________________________________

1 УДБА- тайната полиция на Югославия.
2 Judith Butler, Antigone’s Claim: Kinship between Life and Death, New York: Columbia University Press, 2000, p. 24.
3 Дединйе (Белград), Пантовчак (Загреб) и Водно (Скопие) бяха познати квартали на комунистическата номенклатура в Сърбия, Хърватия и Македония.
4 С „Черната вълна” се обозначава мрачното и авангардно югославско кино от 60-те години, силно саркастично към политическата система, което е било забранявано (Б. пр.).
5 Viktor Jerofejev, Dobri Stalin, Beograd: Geopoetika, 2005, p. 50.
6 УДБ - службата за държавна сигурност в днешна Македония.
7 ЮНА – Югославската народна армия.
http://www.goethe.de/bilder3/pixel.gif

 

Post a Comment