Next to Oedipus' Heels (2012)- Interview in Bulgarian (plus mixed English&Macedonian Q&As)







For the English questions and the Macedonian answers see below

Next to Oedipus' Heels
(About the book "Sanitary Enigma") 


Interview with Jasna Koteska by Stanimir Panayotov
15 May 2012, Skopje and Sofia

Published in Bulgarian by the weekly “Culture”, No. 22, 8 June 2012, Sofia. Read here.



До петите на Едип

Ясна Котеска е един от най-ярките хуманитарни изследователи в Македония, професор в Университета на Скопие; занимава се с теория на психоанализата и литературата, автор на наскоро преведената на български книга „Санитарна енигма” (ИК „КХ – Критика и Хуманизъм”, 2012), за чието представяне беше в София на 15 и 16 май и в Благоевград на 17 май. Книгата е психоаналитично базирано предизвикателство към представите за субектност и идентичност, отправено с помощта на нови понятия, като „разширен субект” и „агломератна психика”. Забележително е предложението да се мисли съвремието като „епоха на санитарността”.

СП: Първият ми сблъсък със „Санитарна енигма” беше телесен: чрез корицата на македонското издание, на която има момиче, държащо сапун. То, впрочем, изглежда точно като вас. Най-напред се появява асоциацията на сапун и абект (по Юлия Кръстева[1]) и именно чрез теорията за абекта, струва ми се, можем да резюмираме онова, което казвате: ние въплъщаваме абекта, но само за да кулминираме в невъзможността да се разделят идентичност и различие. Свързвате това, повече от всичко друго, със съдбата на „мръсното”, т.е. с изпражненията и другите телесни екскременти, но разбрани като техне, а не просто като природа.

ЯК: Съдбата на изпражненията – като биология и като политическотехне – е добро резюме за начало. В психоанализата се различават добри и лоши предмети. Добри са тези, които служат на хомеостазата и са свързани с оралния нагон; но понеже не съществува храна, която би могла да засити безкрайния по естеството си глад на оралния нагон, тези предмети, макар и “добри”, никога не доставят окончателна наслада. А изпражненията спадат към лошите предмети, те не служат за нищо, само дето някога са били част от мен и все още съдържат спомена за “Аз”; но аз трябва да ги отхвърля и скрия, за да стана част от Порядъка. Въпреки че тези предмети са непотребни, аналитичният материал парадоксално показва, обаче, че нагонът кръжи още по-интензивно около тях. Това прави непотребния предмет нещо като метафора за вечно недостигащото означаващо на субекта: някога е съществувало някакво цялостно Аз, от което съм се отказал/а, за да навляза в Символния Порядък. Това се опитах да покажа в книгата – че живеем в цивилизация на вечно непълни субекти. До тази диагноза може да се стигне и през т.нар. висши културни нива (религиите, духовните сфери), но аз тръгнах към нея от низшите, животинските, от тези, по-близки, така да се каже, до петите на Едип - именно там лежи проблемът за санитарността.

На корицата на оригиналното издание моят издател сложи картина на жена[2], почти момиче, което се чуди над някакъв сапун. Схванах илюстрацията като реплика на “Алиса в страната на чудесата: при Луис Карол мъжките субекти винаги въртят някакви предмети из ръцете си, разглеждат ги от всички страни, но никога не могат да ги видят в дълбочина - омразата на Луис Карол към малките мъжки субекти е добре известна. Тук, обаче, е и Алиса, която също се изправя пред въпроса дали съществува такова нещо като дълбочина и тогава се случва нещо друго. Нека кажем така: женските субекти ползват предмета сапун, те също го разглеждат, но по някое време започват и да го дупчат, за да видят какво има там. Може да се каже, че по този начин се случи и тази книга.

СП: Вие анализирате невъзможната операция по постигане на Аз-а, сякаш ви интересува самата генеалогия на психоаналитичната обсесия от субекта – да не би да е политическа причината за този интерес?

ЯК: “Аз” не съществува, ако Другият не го гарантира. Лакан казва това още през 1973 г., тоест, много преди откритието на огледалните неврони (1996 г.). Той заявява: Другият е съвършен бог на истината, ако той ти каже, че си убийствен, сексмашина, прекрасна майка, бюрократ, бебе, автобус, луна... каквото и да ти каже, за теб то е единствената истина, защото тази истина те гарантира, ти самият нямаш друга гаранция за себе си. Фройд казва нещо подобно в “Неудобството в културата” - хората страдат поради три причини: защото тялото им е ранимо, защото съществуват природни катаклизми... и защото другите хора правят човек нещастен. И добавя, че първите две обичайно се смятат за обективни извори на нещастие, а “другите” биват приемани като субективен причинител. Но, казва той, нещата стоят по точно обратния начин, ние страдаме само и изключително заради другите – ето такава е заплашителната сила в ръцете на Другия. Тази теза е потвърдена от множество антропологични случаи; за това говорят Денет, учените когнитивисти, откритието на огледалните неврони... Ако сте израснали в екстремна ситуация, без хора около вас, няма да развиете език, няма да създадете символна система... без другия няма да станете субект. Ако сте битие без Другия, ще се върнете към животинското, ще се случи онова, което Дельоз описва като операция по “ставане-животно”. С други думи, за да се случи субектността, е нужен Другият в неговата най-радикална телесна присъственост.

СП: Макар на пръв поглед да сте обсесирана от темата за субекта, всъщност непрестанно се опитвате да избягвате именно него, вероятно като опит да изпробвате начин да се избяга от санитарността, синонимизираща реда и „човешкото” – когато говорите за протосубект, за „агломератна психика“, за транссубект като за „трансдивид“ извън тялото. Но тъй като в тези случаи, всъщност, винаги става дума за процеса на опосредстваност/пренос, то не е ли именно преносът, в някакъв смисъл психоаналитично погледнато, последният шанс да бъдеш социален в сриващия се днес неолиберален ред?

ЯК: Избягвах субекта навсякъде, където можех - чрез феномените на протосубекта, чрез агломератната психика... При това, за мен голямото теоретично предизвикателство бяха субектите, които са се отклонили от човешкото не по силата на външни обстоятелства, а доброволно – например Кафка. Той става К. – отделéн, единствен; би могъл да включи колективното в себе си, но не иска да го направи. Впрочем, Лакан има едва няколко реда за Кафка, при него липсва разбиране за Кафка. А Кафка би бил новият субект на новото “политическо”, за което говорите. Живеем в невероятна изчерпаност на всички политически опции, не само на неолибералните. Бъдещето може би все повече ще принадлежи на субектите, които ще отказват да бъдат част от политическата размяна. Надчовешки субекти, като самия Кафка; това, което наричаме “постчовешко”. През 1914 г. Кафка пише в дневника си: “Днес Германия обяви война на Русия. А следобед аз ще плувам”. Толкова има да каже за избухването на Първата световна война. Нима това не е страхотна реплика към политическото от началото на ХХ век? Погрешно е да дисквалифицираме това изречение на Кафка като аполитично. Кафка не е безотговорен, нито пък е егоист, той посвещава целия си живот тъкмо на проучването на бюрократичната машинария на Другия. Но след това решава да я напусне. Става първият голям автор на отклоняването от човешката циркулация. Почти няма друг автор, който толкова често да ползва думата “аз”, и все пак, при него този Аз е като връщане към предбиотичното - не само под формата на Грегор Замза, който живее по-близо до насекомото, отколкото до човека; а просто Кафка, който вече не е нито насекомо, нито човек – просто защото вече не е жив, превръща се в съвършено парче мъртва шунка, която бива рязана от месарския нож в супермаркета. Вижте това негово самоописание от дневниците му: “Съвършен резен Кафка; бързо и с механична регулярност отрязване в мен от едната страна, тънък отрез, подобен на пармска шунка.…” Това е съвсем нова идея за “политическото”. Мисля, че психоанализата трябва да върви по-нататък именно в тази посока, да проучва именно тези варианти на субекта.

СП: Казвате, че психоанализата работи с/като фикция, даже се противопоставяте на Лакановата огледална фаза, като твърдите, че субектността е стъпаловидна. Почти твърдите, че другостта е някакво неопосредствано реално – ако е така, ако липсва опосредстване, то това би причинявало биполярно разстройство при субекта. Какво правите със субекта тогава? „Политика на лудостта“?

ЯК: Огледалната фаза е глупав мит, но не вярвам, че Лакан не е знаел това и то не е причина “да си изтриваме обувките” върху него. По-важно е друго. Санитарният субект, който културата ни кара да приемаме като нас самите, не е истината за нашето битие. Културата ни кара да се преживяваме като картезиански субекти, изчистени от мръсотиите; културата ни иска атопични. Точно това вече предизвиква хаос и някаква “политика на лудостта”. Има ли епоха, по-луда от днешната? Нашите домове, институции, улици... са психично болни. Днес всеки има диагноза биполярност, а ако няма, то е само защото не е отишъл при специалист, за да си я получи. Лудниците ни са по-населени, отколкото в която и да било друга епоха. Не вярвам, че избирането на другата посока, приемането на животинската, несанитарна природа в нас, би ни довело до по-голяма болест от онази, в каквато вече живеем. Напротив, мисля, че именно това е пътят към оздравяването. Санитарността трябва да бъде осъзната като идентичностна категория, подобна на пола, сексуалността, възрастта... Защото е ключова при определянето и на личното, и на политическото здраве.

СП: Струва ми се, че с понятието за „разширен субект“, в контекста на случващото се днес в невронауките, вие посягате към една версия на радикално невъплътена невронна субектност?

ЯК: Още консервативният Фройд пише, че центровете на психичното се намират не в полето на субекта, а в неговото несъзнавано. И Лакан, по повод на Фройдовия случай “Човекът вълк”, пише, че Аз-ът е някакъв бриколаж от външни компоненти, че част от моята психична личност е винаги вече извън мен. Но най-важното в тази област е откритието на огледалните неврони през 1996 г. – за психологията те са онова, което бе ДНК за биологията. Огледалните неврони показаха, че психичното се репродуцира най-малко два пъти и то независимо от тялото. Имаме важни индикации, че човешкото животно е субстанция, чиито корени са извън неговото телесно – затова настоявам на онова, което нарекох “разширен субект”.

СП: Санитарността може да се окаже особено полезна категория за постхуманитаристиката, тя кара да се мисли за анархопримитивизма (на Зерзан) и за постапокалиптичните визии за световете. Освобождаването на „мръсното“, в противовес на санитарния ред, какъвто е самата цивилизация, наистина разкрива, че санитарността е, от една страна, невъзможна, но от друга - и въпреки това - че тя работи много добре... съвсем като капитализма. ”Разширеният субект“ - така, както го представяте, подриването на санитарността и санитаризираността като че ли подтикват да си задаваме въпроса дали не трябва да се откажем от самото понятие за субект такъв, какъвто е мислен от психоанализата, от понятието за човешко – защото човешкото, цивилизованото не допуска политически да бъдеш „мръсен“, несанитаризиран…

ЯК: В “Неудобството в културата” Фройд казва, че бъдещето на човека е в това да стане някакъв протетичен Бог, че чак когато се съоръжи с всички свои протези, той става величествен. Фройд пише това през 1930, само година, след като пристига в Берлин, за да сменят протезата му, поставена заради рак на гърлото. Тази протеза била огромна, ужасяваща и я наричали “чудовището”. Но лично Фройд се радвал на нейните предимства и малко по-късно, очевидно повлиян, изработва именно тази диагноза – че хората ще се превръщат все повече в протези на биологичното. Разбира се, Фройд очевидно предусеща машинната култура на XX век, белязала началата на комунизма, на капитализма на “Новия курс” и на фашизма, той описва “протезата на агресията”: Берлинската стена, машините, лагерите... – всичко онова, което довежда през XXI век до ужасната циркулация на нехуманния капитал, чиито корпорации са точно такива, каквито ги описвате: санитарни агентури без хуманоиден център. Ето затова е нужно да утвърждаваме несанитарния субект. Защото субектът, такъв, какъвто е сега – санитарен - е прекрасна мишена за нападение, и ние чудесно усещаме това.

Разговора води Станимир Панайотов
София-Скопие, 15 май 2012 г.



[1] Понятие, въведено в книгата й Pouvoirs de l’horreur (Власти на ужаса) и обединяващо, най-елементарно казано, идеите за низко, долно (вкл. отвращението по посока омърсеност, нечистост) и за обект/субект.
[2] На корицата на българското издание е оригинален ескиз наизчистеното лице на авторката, чиито черти са изписани с букви  (автор художничката Яна Левиева).






















Next to Oedipus' Heels

(English questions and Macedonian answers, pre-published draft interview)


Stanimir Panayotov with Jasna Koteska
15 May 2012, Skopje and Sofia

Published in Bulgarian, 8 June 2012, by the weekly “Culture”; read here

SP: I first had this bodily encounter with Sanitary Enigma: the girl with the soap on the front cover of the Macedonian edition (who looks just like you). You made me think about the abject in a very critical way, but first I had this association of the abject and the soap. So in some sense what you say with this book is: we, the civilized primitives of the abject, embody it only in order to be the culmination of the impossibility of the separation between identity and difference. But most certainly it is a book about the destiny of shit: shit and bodily excretions as tekhne and not just nature. How did you end up writing about this?

ЈК: Судбината на изметот како биологија и како политичко техне е добро резиме. Се’ почна од прашањето на малиот субјект: каде оди мојот измет? Кога детето не сака да научи да врши нужда, тоа го објаснуваме како нарцистичка опседнатост со стравот: кој ќе го земе мојот измет и дали со него ќе стане комплетен? Во психоанализата разликуваме добри и лоши предмети. Добрите се тие што и’ угодуваат на хомеостазата и врзани се за оралниот нагон, но работата е дека нема храна што ќе ја затне бесконечната глад на оралниот нагон, затоа иако „добри“, овие предмети никогаш не нудат ултимативно задоволство. Изметот спаѓа во лошите, ускратувачки предмети; тие навистина не служат за ништо - освен дека еднаш биле дел од мене, и се’ уште ја содржат меморијата на „Јас“, но морам да ги отфрлам и да ги скријам, за да бидам дел од Поредокот. Иако се непотребни, аналитичкиот материјал, парадоксално, покажува дека нагонот уште поинтензивно кружи околу овие предмети, што непотребниот предмет го прави нешто како метафора за вечно недостасувачкиот означител на субјектот: дека еднаш, некогаш, имало такво нешто како целосното Јас, но, сум се откажал/а од него, за да влезам во Симболниот Поредок. Тоа се обидов да го покажам во книгата - дека живееме во цивилизација на вечно непотполни субјекти. До оваа дијагноза може да се дојде и преку т.н. виши културни нивоа (религиите, духовните сфери), но јас тргнав од нижите, анималните, до тие поблиски до Едипалните петици, ако сакате, оти таму лежи проблемот на санитарноста.

На македонското издание мојот издавач стави слика од жена, речиси девојче, што се чуди над некаков сапун. Илустрацијата ја разбрав како реплика на „Алиса во земјата на чудата“. Машките субјекти кај Луис Керол секогаш во рацете превртуваат некакви предмети, сапуни, ги разгледуваат и од лево и од десно, и од горе и од долу, и потоа тие се претвораат во свињи. Но, позната е омразата на Луис Керол кон малите машки субјекти. Момчињата кај него го гледаат предметот од сите страни, но никогаш не може да го видат во длабочина. А потоа тука е Алиса. Таа паѓа во дупката, па прво ја здогледува Кралицата, животните, за по некое време, парадоксално, животните да им отстапат место на шпиловите карти, на рамните површини, на тоа што Лакан го нарекуваше „ламела“, со еден збор - на отсуството на длабочина – значи и Алиса евентуално ќе се соочи со прашањето: А дали постои такво нешто како длабочина во која заминува непотребниот предмет? Што ако се’ се случува само на површината? Женските субјекти го користат сапунот, го разгледуваат, се’ додека, по некое време, не почнат да го дупчат за да видат што има зад него. На таков начинот настана и оваа книга.

SP: You define the impossible operation of the I: “в едно и също време да легитимира Аз, докато е напрегнато осъзнат, че Аз е понятие, което е възприето от Ти“. Obviously you don’t mean to say that agency (psychoanalytical or else) should be merely attacked, but you somehow want to rewrite the very genealogy of psychoanalysis’ obsession with the subject as fascist, you touch subjectivity’s very causality. I wonder why? Is/was the reason somehow political?

ЈК: „Јас“ не постои, ако не го гарантира Другиот. Лакан го кажува тоа уште во 1973, значи многу пред откритието на огледалните неврони. Лакан вели: Другиот е совршен бог на вистината. Ако Другиот ти каже дека 2 и 2 се 5, тоа за тебе ќе биде апсолутна вистина, немаш избор. Ако Другиот ти каже дека си самоубиствен, дека си секс машина, прекрасна мајка, бирократ, бебе, автобус, месечина.... што годе да ти каже Другиот, тоа е единствената вистина за тебе, затоа што таа вистина те гарантира, друга гаранција немаш.

И Фројд кажува нешто слично во „Неугодното во културата“. Тој вели: луѓето страдаат од три причини: (1) затоа што нивното тело е трошно, (2) затоа што постојат природни непогоди: земјотреси, поплави; затоа што природата е во безинтересен однос кон луѓето... и (3) затоа што другите луѓе те прават несреќен. И додава: ние сметаме дека првите две се реални и објективни извори за несреќата на луѓето, додека „другите луѓе“ ги третираме едвај како субјективен чинител. Но, работите се сосема обратни, вели Фројд, ние страдаме само и исклучиво заради другите – тоа е фрапантната и застрашувачка сила дадена во рацете на Другиот.

Оваа теза е потврдена во десетици антрополошки случаи; за тоа зборуваат Денет, когнитивните научници, откритието на огледалните неврони... Ако сте пораснале во екстремни ситуации без луѓе околу вас, нема да развиете јазик, нема да создадете симболен систем. Без другиот, нема да станете субјект. Ако сте битие без Другиот, нема да се доближите до човечкото, ниту до божјото, туку ќе се вратите кон анималното, она што Делез го опиша како операција на „станувањето животно“. Кај Денет наоѓаме уште порадикален пример – тој пишува за близначки  пораснати во шума, значи за две човечки единки, а не за една– но, иако две, ни тие не развиваат меѓусебен јазик, и двете се победени од анималното околу нив. Со други зборови, за да се случи субјективноста, не е доволен само субјектот, потребен е Другиот во неговата најрадикална корпореална присутност.

SP: Engaging the very notion of subjectivity obviously makes you stumble upon the category of nothing through and through. At the same time you seem to have a hard-time relationship with transference, as most feminist psychoanalysts do. This is the problem of mediating the subject. But you escape again and again the recurrence of the subject when you talk about the child, the protosubject, “agglomeration psyche”, etc. by problematizing transference/mediaton. You talk about the subject as trans-subject, as “transdividual” outside the body. But is not transference – psychoanalysis’ stock in trade – the last chance of being social in the crumbling neoliberal order?

ЈК: Го избегнував субјектот секаде кадешто можев (преку феномените на протосубјектот, англомератната психа....), затоа што субјектот е врзан за трансферот, и во тоа, субјектот е едвај налик на кучето на Павлов , зависен е од својот експериментатор, зависен од Другиот, затоа премалку ни кажува за суштината на човечкото.  Не ми беа голем предизвик дури ни субјектите кои заради сплетот на околностите избиле од човечкото (како близначките на Денет). Мене најголем теориски предизвик всушност ми се субјектите што доброволно избиле од човечкото - тоа би бил на пример Кафка. Тој станува К. - изделен, единствен; би можел да го вклучи колективното во себеси, но не сака. Лакан има едвај неколку реда за Кафка – едноставно Лакан не го разбира Кафка.

Кафка би бил новиот субјект на новото „политичко“ за кое зборувате. Живееме во страотна исцрпеност на сите политички опции, не само на неолибералните. Иднината можеби се’ повеќе ќе им припаѓа на субјектите што ќе одбиваат да бидат дел од политичката размена. Супра-човечките субјекти, како Кафка, тоа што вие го нарекувате: пост-хуман. Во 1914 Кафка во својот дневник пишува: „Денес Германија и’ објави војна на Русија. А попладне, ќе пливам.“ Толку во својот дневник Кафка има да каже за избувнувањето на Првата светска војна. Зарем тоа не е страотна реплика за „политичкото“ од почетокот на 20 век?! Погрешно е, затоа што е прелесно, оваа реченица на Кафка да ја дисквалификуваме како аполитична. Кафка не е неодговорен автор, ниту е егоист, тој целиот свој живот го посветува токму на проучување на бирократската машинерија на Другиот. И потоа одлучува да ја напушти. Станува првиот голем цивилизациски автор на избивањето од човечката циркулација. Речиси нема автор кој толку често го користи зборот „јас“ како Кафка, па сепак кај Кафка, тоа е Јас како враќање кон пребиотичкото. Не само во форма на Грегор Самса што живее поблиску до инсектот одошто до човекот; туку Кафка кој веќе не е ниту инсект, ниту човек – едноставно затоа што веќе не е ниту жив. Станува совршено парче мртва шупка што ја сече месарскиот нож во супермаркетот. Погледнете го овој негов негов себе-опис од дневниците: „A perfect slice of Kafka: quickly and with mechanical regularity chop[ping] into me from the side, slicing thin, Parma ham style, pezzi di Kafka. Ова е сосема нова идеја на „политичкото“. Мислам дека психоанализата, ако има начини, треба да оди натаму, да ги проучува тие варијанти на субјектот.

SP: You say that psychoanalysis works with/as a fiction, you even oppose Lacan’s mirror stage by saying that subjectivization is scalability.You want to encounter the other and the real beyond trauma. You almost say that alterity is the non-mediated real. This definitely will induce psychosis and bipolarity for the subject. What do we make with it then? Politics? I assume you realize that non-mediation – if possible at all – can be rendered either chaos or produce some “politics of insanity”.

ЈК: Огледалната фаза е неодржлив, освен тоа сосема глупав мит, но не верувам дека Лакан не го знаел тоа. Мислам дека само сакал да измисли приказна со кој ќе биде сигурен дека ќе влезе во учебниците. Заради ова можеме од Лакан да си ги бришеме чевлите, но тоа не е толку важно, освен што Лакан тоа не го заслужува. Поважно е нешто друго. Санитарниот субјект што културата не’ тера да го прифатиме како свој - не е вистината за нашето битие. Културата не’ тера да се доживуваме како картезијански субјекти, исчистени од валканиците; културата не сака атопични. Точно тоа веќе предизвика хаос и политика на лудилото. Па која епоха е полуда од оваа денес? Нашите домови, институции, улици... се ментално заболени. Денес секој има биполарна дијагноза, а ако ја нема, само не отишол да ја добие. Нашите лудници се понаселени одошто во која било друга историска епоха. Не верувам дека прифаќањето и поздравувањето со анималната, несанитарна природа во нас, ќе доведе до поголема болест од оваа што веќе ја живееме. Напротив, мислам дека е тоа патот кон заздравувањето. Санитарноста треба да стане идентитетна категорија, слична на полот, сексуалноста, возраста..., оти е клучна во одредувањето и на личното и на политичкото здравје.

SP: It seems to me that with the notion of the expanded subject you ask: “Is the unconscious the other of consciousness anyway? Is it contained in the same matrix?” Recent developments in the neurosciences, the debates around DMS-5 now, etc. are producing new theories of the embodied mindat this very moment(much of these based on Maturana and Varela’s work). And yet you reach towards a radically non-embodied version of neuronal subjectivity bordering with non-being and beyond the body. Why so?

Веќе конзервативниот Фројд  пишува дека центрите на психичкото не се наоѓаат во полето на субјектот, туку во неговото несвесно. Ние се’ уште премалку знаеме за феномените на автомутилацијата со која примитивното его се одвојува од психичкото. Растението според Хегел е исто така животно, само што цревата му се надвор од телото. Ако ова важи за дрвото, зашто да не важи за човекот? Дури и Лакан по повод случајот на Човекот – волк пишува дека Јас е некаков бриколаж од надворешни компоненти; дека дел од мојата психичка личност е секогаш веќе надвор од мене. Но, најважно - тука е откритието на огледалните неврони во 1996 - за психологијата, тие се она што ДНК беше за биологијата. Огледалните неврони покажаа дека психичкото се репродуцира најмалку двапати и независно од телото. Имаме важни назнаки дека човечкото животно е супстанција чии корени се надвор од неговото телесно - затоа инсистирам на она што го нареков „проширен субјект“.

SP: Finally, sanitarism is a very useful category for the posthumanites: it makes us even think of anarchoprimitivism (Zerzan) and post-apocalyptic worlds. Unleashing the dirty, the shit against the sanitary order – civilization itself – does reveal that sanitarism is impossible, and yet it works so well… much like capitalism. Hence the sadism against the expanded subject. The “expanded subject” opens spaces for “agencies” that are not centered around the human at all. I wonder, then: shall we give up the very notion of society and hence the subject as conceived by psychoanalysis? And what about the human?For it is not possible to be “dirty”, non-sanitized in civilization in political ways… I am asking about a certain new ordering of so-called “expanded subjects”, of course.

ЈК: Во „Неудобност во културата“ Фројд вели дека иднината на човекот ќе биде да стане еден вид протетички Бог. Кога ќе ги стави на себе сите свои протези, дури тогаш станува величествен. Фројд ова го пишува во 1930, само една година откако доаѓа во Берлин за да му ја заменат протезата што му била вградена заради рак на грлото. Протезата била огромна, нешто како зголемено забало, устата била одвоена од назалниот дел, била ужас да се гледа и ја нарекувале чудовиштето. Но, Фројд лично уживал во предностите на протезата, и потоа ја дал оваа дијагноза - дека луѓето ќе стануваат протези на биолошкото. Секако, Фројд ја антиципираше машинската култура на 20 век која ги обележа почетоците на комунизмот, на New Deal капитализмот и на фашизмот;  ја опиша протезата на агресијата: Берлинските ѕидови, машините, логорите.... Сето тоа што во 21 век доведе до оваа ужасна циркулација на нехуманиот капитал, чии корпорации се баш такви какви што ги опишувате: санитарни агентури без хуманоиден центар. Затоа ни треба зајакнување на несанитарниот субјект, оти ваков, тој е прелесна мета за напад, и ние тоа веќе го чувствуваме.




 

Post a Comment