Jasna Koteska's Blog

За Јадранка: за канцеларијата на вистинскиот учител (2011)

2011-12-24T00:52:00.002+01:00

Jasna Koteska: "About Jadranka, About The Study of a True Teacher", Faculty of Philology "Blaze Koneski", Annual, no. 37, Skopje, 2011, 17-25.

Јасна Котеска

За Јадранка: за канцеларијата

на вистинскиот учител

Затоа што сте лав кој дава лавовски дел: живот на сите останати, зајаците илисиците. Затоа што сте пожртвувани и се гнасите од себеочувување, затоа што завас „јас“ не е важно, затоа што тоа го знаев од првиот миг.

Марина Цветаева

Клучни зборови: ЈадранкаВладова, омаж, учител, предавање, етика, социологија на книжевноста.

Веројатносум меѓу последните што го дадоа својот текст за Зборникот посветен на ЈадранкаВладова. Не затоа што немав текст. Од четирите мои книги, за творештвото наЈадранка пишував во две. Другите две книги не беа за добри теми и луѓе, инакуќе ја имаше и таму.

Пишуваванализи за нејзините раскази, за нејзината драма, пишував и за нејзинатаучебникарска дејност. Никогаш не напишав, иако сакав, текст за нејзинатаречничка работа, но едноставно не се разбирам доволно од лексикографијата. Иникогаш не напишав за нејзината детска проза. Но таа проза со години му јачитам на моето дете и не сакам да ја анализирам. Ние дома во неа уживаме.

Секако можевда извадам дел од тие анализи и да ги дадам за Зборников. Но, не го сторив тоа.Не сакав. Долго време не можев да извадам никаков текст за Јадранка од себеси.Затоа што не знаев како за нешто што толку длабоко ме обележало, што меформирало, што ме образувало и ме водело, за жената што ми била и ментор иподдршка - кога ми се чинело дека наоколу нема баш никој, што била и слушателво исповедите, и пријател во доброто и во злото, и критичар и насочувач, а штоне барала ништо за возврат, што никогаш не се наметнала, не побарала, а само мидувнала ветер во грбот, за таков човек, човек не знае што да напише, анапишаното да не звучи лажно, површно или некако погрешно.

Ја прегледавденовиве нашата преписка од мејловите, и се засрамив. Во сите тие години, низписмата, сум и’ се обраќала на Јадранка со молба за секакви совети: околупишувањето, околу читањето, околу животот. На пример, која тема да ја одберамза пишување, која книга да ја читам пред другата, како да разрешам некојафилозофска дилема, како да постапам во некоја животна ситуација... Голем дел одтие прашања биле непотребни или неважни, биле едвај начин да и’ се доближам, даме забележи, да и’ се допаднам.

Денес, коганавистина ми треба нејзиниот совет како да пишувам за мојот учител, неа ја немада ми го даде. Така е во ред. Јадранка нè учеше декатреба да пораснеме, дека сè што е човечко есмртно. Така е во ред, па сепак оваа вистина и по толку години, боли.

Јадранкасекогаш ми одговараше на писмата со мајчинска грижа, со мирна педагошкаразборитост и доследност, со многу интуиција, внат-решен такт и чувство. Денес, понекогаш ги препрочитувамтие писма. Од нив сè уште учам. Денес со такви писма, понекогаш, ми сеобраќаат наши-те заеднички студенти. Денес знам нешто што тогаш незнаев. Колку се тие одговори, и тешки и деликатни. Дека бараат ранливост,давање, дека се нишаат на чекор да бидат погрешно разбрани, дека се мегдан заисцр-пувачки, километарски преписки...

Па сепак,Јадранка не зазираше од нив. Напротив. Ниедно мое писмо, Јадранка не го оставинеодговорено. А знам дека имаше уште десетици и десетици други студенти,пријатели, колеги што и’ пишуваа во истиот стил, што и’ се обраќаа во истиоттон. За сите нас Јадранка имаше љубов. Не познавам никого што толку многу јараздаваше животната, читателската и педагошката страст.

Јадранка јасакаше книжевноста, иако предаваше книжевност. Тоа ви се чини логично, но не е.Сите ние што ја предаваме книжевноста, иако ја сакаме и ја предаваме со децениитокму затоа што ја сакаме, знаеме. По многу години работа со книгите, доаѓаатмоменти кога книжевноста ви се причинува погрешен избор, кога гледате декакнигата губи на големата планетарна сцена, каде едно од друго, се кршатголемите социјални и политички битки, во кои книгата е неретко понижена, небаресамата не е најбитниот дел од големите движења на духот. По толку многу годиниработа со книгите доаѓаат моменти кога кон книгата развивате потценување, когакнигата ве заморува, кога ви се причинува дека истата работа веќе сте јапрочитале кај некој друг. Кога сте се издресирале да ги ловите книжевнитеклишеа и уште повеќе - да ги презирате. Кога сте се претвориле во циници штонаместо да се опуштат и да уживаат во светот што се раѓа пред вас, сте научиленабрзина да ги препознавате книжевните незграпности, како божем самите никогашда не сте ги напишале. Кога теоријата ви го замаглила уживањето во естетиката,иако ве учеле дека ќе биде обратното. Кога, со еден збор, сте се претвориле волуѓе што веќе не сакаат да и’ дадат втора шанса на книгата.

Кај Јадранкабеше поинаку. Со истата страст во сите години што ја познавав, непроменето јасакаше книгата. Како ниеден читател од мојата, претходните и од следнитегенерации. Се сеќавам на една сцена. Дежураше на својот испит по светскакнижевност во големата училница на Филолошкиот факултет, а само студентитеможат да ви посведочат колку Јадранка не дозволуваше несериозност, дошепнувања,препишување на испитите, колку беше подготвена да го брани знаењето по секојацена, колку за неа беше важна училницата, и сè што таа значеше и денес значи. Но, тој ден, на тој испит ја видов Јадранкакако строго чекори меѓу студентите, како со будно око внимава испитот да бидедостоинствен, а во исто време, во рацете држеше книга и ја читаше. Не беше тоаблеф. Јадранка читаше секаде и во секое време. Беше научила дел од вниманиетода му го посветува на светот, а дел на книгите. Како кај Пол Кле: „Едното окогледа, а другото чувствува“. Само кај Јадранка, второто око што чувствуваше,чувствуваше преку книгата.

Не помнамколку точно книги Јадранка ми подари: од античката книжевност, од современатамакедонска проза, поезија, драма, од чешката книжевност, бугарска, турска,американска, француска... Немам евиденција, бидејќи Јадранка не ги потпишувашекнигите што ги подаруваше. За неа книгите беа нешто што треба да минува од ракана рака, а не нешто што треба да се обележува и да се запечатува со себичноста.Затоа не знам колку книги ми подари, но знам дека се’ што ќе ми подареше, читавсо љубов.

Јадранка јасакаше теоријата на книжевноста и ја предаваше со голема страст, на познавач натеоријата, но и на љубител на фикцијата. Ви се чини логично, но не е.Теоретичарите се првите што ќе ја отфрлат секоја книга што не влегува вонивните теориски кутии. Јадранка никогаш не падна во замката во која паѓааттолку многу „познавачи“, кои упорно читаат само коментари и критики, наместо даодат таму каде што критиките ги упатуваат. Кај Јадранка не беше така. Јадранкачестопати на своите часови по книжевноста, книгите ги читаше на глас. Гласот еважен, таа знаеше дека кај еден автор најважна е неговата интонација, гласоткој од минатото повторно оживува пред нас. Беше радост да се слушаат нејзинитеоживувања на гласовите од минатото. Јадранка имаше толку многу почит закнигите, затоа што имаше почит и за луѓето. Затоа не застануваше кајкоментарите, затоа директно одеше кон книгите што коментарите и’ ги советуваа.Јадранка не сакаше скратени патчиња, ја сакаше самата есенција на книгите. Занеа книгите беа една од ретките форми на среќа што, ние смртните, ја имаме.

Честопати поработа, се враќавме дома заедно, најнапред шетавме низ Бит Пазар, а потоасвртувавме кај неа дома. До долго во ноќта ми зборуваше за книжевноста. Со чај,на масата веднаш до шпоретот, на топло, во најтоплиот дом што го помнам. ЗаЈадранка библиотеката беше битие кое дише, кое живее. Јадранка ја сметашебиблиотеката за суштество во кое се скриени најдобрите духови на човештвото.Кога ќе ја отворите добрата книга, велеше Јадранка, духовите од минатото себудат и потоа човек со нив може да разговара, може да им се радува. Домот наЈадранка беше преполн со книги. Книгите на Јадранка се прелеваа од рафтовите наполиците, и ги окупираа столчињата, кујнската маса, креветот... Сите другипредмети се само продолженија на човечкото тело, негови протези, велеше Борхес:телефонот е само продолжување на гласот, очи-лата навидот, моливот на раката, но само книгата е свет на фантазијата, поддршка засеќавањето. На тој Борхесовски, тотален начин, Јадранка ја сакаше книгата.

Јадранка несе интересираше за техничката страна на книгите, ба-рем не во онаа смисла во која за нив се интересираатупорните библиофили. Јадранка беше меѓу првите во Македонија што светот назборовите го пренесе на екран, објави книга од една од своите бројниелектронски преписки, и макар што бескрајно го сакаше мирисот на книгите,немаше против зборовите и тајната што зборовите ја споделуваат, да ја читапреку каков годе друг медиум, па и преку екранот. Беше пред своето време.Книгата ја препознаваше во секаква форма, нешто што за многумина тогаш, па исега, е несфатливо.

Јадранка непишуваше за да се „архивира“ себеси, како толку многу други луѓе што ги знам ишто тоа го прават од самољубие, а всушност од преплашеност од смртноста на сè што е човечко. Јадранка пишуваше за ги мултиплицира световитево кои живее прославата на фан-тазијата, нарадоста, на животот.

Јадранка неја сакаше премногу хиерархијата. Ниту во книгите, ниту во животот. Беше живчитател, кој читаше многу. Литературата за Јадранка беше форма на љубов. Ништово неа не работеше со напор. Или со тегобност. Среќата не треба да бара напор.Затоа што книгата е секо-гаш нова форма на среќа. Со секоја нова книга, секогашстануваш малку подруг, малку поинаков ти. Затоа Јадранка беше толку полна соживот. Секоја книга зрачеше поинаку од неа, затоа Јадранка остави толку многуво толку многу пишани жанрови и затоа се даваше во толку многу раз-лични форми.

Ме изненадикога пред некој ден, на часовите по книжевност, еден студент ми рече деканејзината збирката раскази „Воден знак“, ја доживеал како збирка есеи. Не сеналутив, се насмеав и одобрив. Јадранка пишуваше во толку многу изрази, сотолку многу толеранција, што секој читател нека го има правото да ја доживеенејзината книжевност како што ја чувствува. Јадранка тоа ќе го одобреше.Полнотијата беше животот на Јадранка.

Со едендодаток. За неа книгите не беа бегство од одговорноста, сосема обратно. Нееднаш ја имав посведочено нејзината сила, кога во дело го правеше тоа што гокажуваше на часовите. Дека човек треба да се спротивстави на неправдата,секогаш и по секоја цена, дури иако цената е да се распадне твојот видливуниверзум. Јадранка не ја сакаше неправдата и се бореше против неа секаде.Нашето време стана толку многу цинично, што денес сме подготвени и правдинатада ја сведеме едвај на дискурзивна категорија, за да можеме издрогирани мирнода спиеме. Кај Јадранка тие работи од сферата на моралот, не беа сплеткани.Напротив, Јадранка ја користеше книжевноста за работите да ги направиедноставни. Читајте ги нејзините критики за делата од светската книжевност. Тиене се напишани за работите да ги замаглат, за книгите да станат покомплицираниодошто се. Тие се напишани за да ги појаснат. За да се каже, каде во сета таапротивречност на животот, лежи добрината.

Канцеларијатана вистинскиот учител е: да каже каде доброто е, а не само каде било. Помнам,кога студирав кај Јадранка и подоцна кога се вработив на Катедрата помакедонска книжевност и јужнословенски книжевности, во тоа доцно- комунистичко,и потоа во пост – комунистичкото време, сивилото на зградата на Филолошкиотфакултет во Скопје, на булеварот Крсте Мисирков бб, ги беше обоило сите луѓе исета зграда. Сите канцеларии од таа зграда беа исти. Сиви. Кај Јадранка бешепоинаку. Во нејзиниот кабинет за првпат го видов Ван Гог, го видов Бројгел,видов многу сликари, и нивните ремек-дела врамени во мали, стилизирани парчињаподобар свет, што ги прекриваа скапаните комунистички ѕидови. Јадранка не бешехедонист, но за неа книжевноста не беше само аскетизам, иако самата ја сакаше книжевностана најаскетски начин. Нејзината естетика се прелеваше низ ситните детали што гоосветлуваа нејзиниот мал кабинет, како мало парче светлина во големата мрачназграда на Кафка: книгите, сликите, фотографиите, шолјите за кафе, тацните,рачните изработки, текстилот, логичките игри на внуците расфрлани ваму и тамуниз нејзиниот кабинет..., сето тоа за Јадранка беше форма на книжевно постоење,поредено без исфорсираниот ред, а со вкусот и со постојаниот отпор противсивилото на безличноста. Не беше тоа ексцентричност, толку честа форма наотпорот кај луѓето од таа генерација, кои како и таа, не ја сакаа униформата.Лесно беше да си ексцентрик тогаш: тоа само значеше дека насобранатафрустрација во еден момент едноставно експлодирала пред другите. Кај Јадранкабеше поинаку. Кај неа стилизацијата беше израз на најавтентичниот отпор, да себиде естет во времето кога естетиката беше од ретките системски отпор противуниформата на светот.

Да немазабуна. Јадранка беше бунтовник, но не од типот на униформираните бунтовници.Лесно е да викате, кога околу вас сите други се дерат на истиот начин. Тешко еда се даде отпор кога околу вас сите други молчат, затоа што за тој еден моментсите помислиле дека наоколу не се слуша ниеден друг глас. Тешко е кога се чинидека никој околу вас не ја гледа очигледната вистина: дека царот е гол. ЗаЈадранка, тоа не беше тешко. Се сеќавам на една сцена. Имавме факултетскисостанок околу некое тогаш морално непријатно прашање, па сите молчеа, иако сочасови претходно напорно дрдореа. Јадранка ја отседе сета таа сцена со мирнослушање. А потоа зеде збор и ја одбрани невиноста пред неправдата. Потоа ситедруги што дотогаш зборуваа во хор, замолчеа. Јадранка не молчеше кога другитемолчеа. И не викаше кога другите викаа.

Јадранкаверуваше дека не треба денес да ги изедеш зборовите што си ги кажал вчера, самозатоа што за тој еден момент си помислил дека ќе останеш гладен. Јадранказнаеше дека човек никогаш не умира од глад, туку од немање интегритет. Јадранкабеше најдобриот ученик на книгите, и токму затоа беше најдобриот учител налуѓето.

Јадранка небеше навалена под товарот на книгите и под нивната сериозност. Умните понекогашсе чинат тажни. Јадранка не беше тажна, таа беше слободна. Човек не може, а дане се восхитува на таа веселост. Имаше нешто зеновско во нејзиниот пристап конживотот – на животот треба да му се насмееш. Сериозноста се јавува порадипреценување на времето. Сериозните не знаат да гледаат со очите на бога, значисо љубов.

Од книгитеЈадранка учеше дека човек треба да е противречен, не треба да робува, треба дазнае да се насмее, да знае да ја прифати смртноста, да биде хуман: кон човекот,кон животното, кон каменот. Се сеќавам, ми раскажуваше дека пред да дојде наФилолошкиот факултет, студирала медицина. Ги напуштила студиите истиот ден когана часот по анатомија, требало да сецираат жаба за да ја научат нејзинатаанатомија. За Јадранка важеше едно правило: не треба да го уништиш светот, зада го разбереш. За Јадранка постоеја два збора: мистерија и прифаќање. Таа гиприфаќаше луѓето, затоа што веруваше во мистеријата на животот. Човек гииспраќа своите шеги во светот, но камењата и растенијата остануваат неми. Но,не и за Јадранка. За неа животот имаше смисла само ако човек може светот нарастенијата и на камењата да го погледне со очите на дете – затоа нејзинатапроза е толку сакана. Но, и со очите на одговорен возрасен. Јадранка бешекомбинација од најмалку неколку контрадикторни нешта, и од уште толку многуработи.

Освен тоа,Јадранка беше педагог. Нешто што јас никогаш не научив да бидам. За менекнижевноста беше начин да се пречкрта мина-тото, орудиеза битка против корумпираните татковци. Јас ја мразев генерацијата пред мене итаа пред неа. За Јадранка беше поинаку. Јадранка ја имаше смиреноста на некојкој знае дека историјата е игра и дека, ако човек баш не е магаре, треба данаучи да и’ се насмее в лице. Јадранка едноставно никогаш не стана доволноцинична за да биде лежерна кон генерациите што доаѓаат, како и кон тие штопретходат. Со отворени очи кон лекциите од минатото и со педагошка упорност кониднината.

Напиша многуучебници, се бореше за правото на писменост. Знаеше дека светот не стануваподобар заради еден ден револуција и пијаното утро потоа, кога силеџиите ќе гопреземат водството. Јадранка знаеше дека светот не станува подобар собунтовната униформа. Туку само и исклучиво со знаењето. Посвети многу години зада ги описмени македонските генерации, и денес најдобрите професори покнижевност во Македонија се без исклучок нејзините ученици и ученички.

Јадранканемаше демонска сила во себеси, иако имаше многу причини да биде во тага, дабиде нихилист. Едноставно никогаш не го избра патот на зловолието. Не знам далиЈадранка беше верник. Но, предаваше во религиозно училиште и честопати мизборуваше за Бог, за неговата љубов, за неговата милост, за неговатаправедност. Претпоставувам дека сепак беше верник. За Јадранка книгата можешеда биде преполна со грешки што треба да се поправат (и таа ги поправаше,лекторираше ужасно многу книги, дури и на смртната постела, и дел од причинатазошто ова мало парче земја, денес е пописмено одошто ќе беше, да не беше таа –да, Јадранка толку многу и до последно ја почитуваше и ја бранеше писменоста).Јадранка можеше да не се согласува со мислењето и со гласот на авторот, но онашто без исклучок е точно, е дека за Јадранка книгата секогаш чуваше нешто светои божествено во себеси. Заради сето тоа, без исклучок, Јадранка никогаш непрестана да ги сака книгите. Да ги пишува своите. И да ги негува туѓите.

Ние,пријателите што се зближивме покрај Јадранка, кои се запознавме преку неа,покрај неа, поради неа, останавме пријатели до ден денес. Толку многу другилуѓе дојдоа и заминаа од нашите животи, но оние што Јадранка ги допре, тиеостанаа зближени во заедништвото. И ден денес, кога ќе се сретнеме, зборувамеза Јадранка. Тоа е начинот на кој се доближуваме до нејзината бесмртност. Несамо преку книгите, туку и преку живиот збор. Јадранка остави многу книги задсебе, но можеше како Питагора да не остави ниедна. Затоа што беше вистинскиучител. Вистинските учители се оние што ја афирмираат слободата да им гопродолжиш мислењето, но по свое наоѓање. Јадранка ја имаше таа голема сила итаа голема нежност, да ти дозволи да одиш каде што си се упатил, каде што требада стигнеш. Но, најважно од сè, Јадранка ни гиостави своите книги како крајпатни знаци, како сигнали за сепак по тој пат дане се изгубиме.

Неверојатнае радијацијата што Јадранка ја остави зад себеси. Нејзините пријатели,студентите и познаниците и ден денес одат на гробот на Јадранка, иако поминаагодини од нејзината смрт. Не помнам ниеден смртен од мојата генерација, штотака активно сè уште живее меѓу живите.

Јас не знамкако подобро да ја доближам Јадранка, освен преку овие неколку немушти реда. Итоа малку што го знам, беше нејзина заслуга. Неполираноста и празнината од овиередови, што Јадранка толку многу се трудеше да ги поправи во нашата култура, сесамо мои.

24.02.2011

Jasna Koteska

About Jadranka, about

the Study of a True Teacher

(Résumé)

Key words: JadrankaVladova, homage, teacher, teaching, ethics, sociology of literature.

The text is homage to Jadranka Vladova(1956-2004), professor of literature at the Faculty of Philology “BlazeKoneski”, Skopje, author of numerous books: short stories, books for children,essays, texts from the fields of literary criticism and literary theory,high-school text books, dictionaries, etc. The text highlights Vladova’s rolein the Macedonian literary history, but also her position as a well-lovedprofessor who taught variety of courses on literature;her professionalism, kindness, and trustiness; her memorable lessons inliterature, and her highly ethical approach to students, teaching, knowledge,spirituality and life in general, posing an example not just how to teach, butalso how to live the principles one teaches about,in and out of the classroom.

Despina Angelovska Intimité communiste (review in French, 2011)

2011-10-12T00:38:00.001+02:00

Abstracts here.

STUDIA UBB EUROPAEA, LVI, 3, 2011

Despina Angelovska

Intimitécommuniste de Jasna Koteska: revendicationde justice transitionnelle

Introduction

Intimité communiste (2008)[1]est le dernier livre de l' essayiste et théoricienne macédonienne, Jasna Koteska.[2]Celle-ci est la fille du poète dissident Jovan Koteski (1932-2001), qui a passéquarante deux ans de sa vie sous la surveillance des services de la policesecrète de l'ancienne Fédération yougoslave et deux ans en prison. En 1985,quelques années seulement avant la désintégration de la Fédération yougoslave –qualifiée souvent comme le pays le plus libéral de l'ancien bloc de l'Est - quiaura lieu en 1991, à l'époque où, paradoxalement, le groupe de musique slovène Laibach, avecson iconographie nazie et nationaliste délibérément provocante, est un desgroupes de musique les plus populaires du pays, Koteski a été condamné à 5 ansde réclusion, sous l'accusation d'avoir œuvré secrètement à la destruction dela Yougoslavie et à la création d'un État macédonien indépendant (la guerre enex-Yougoslavie débutera et la Macédoine proclamera son indépendance parRéférendum seulement cinq ans plus tard).

Reflétant ainsi le vécu intime de l'auteure elle-même, Intimitécommuniste de Jasna Koteska analyse la phénoménologie du communisme au vingtièmesiècle, mettant un accent particulier sur son application yougoslave etmacédonienne. Koteska place également au cœur de son argumentation, le livreculte de l'essayiste et philosophe de l'ancienne Yougoslavie, Radomir Konstantinovic,[3]La philosophie de bourg (1981),[4]et se penche plus spécifiquement sur la version provinciale du communismemacédonien, qui se caractérise, selon elle, par la tyrannie de l'espritprovincial mélangée à celle des services secrets.

Prenant comme point de départ de notre réflexion l'analyse de Koteska dela tyrannie petit-bourgeoise du communisme macédonien, dont le bilan etmécanismes sacrificiels n'ont pas été vraiment appréhendés en Macédoine, dansce texte, nous allons élargir nos considérations sur le processus delustration actuellement mis en placedans ce pays. En effet, dans le contexte macédonien d'aujourd'hui, construitsur les débris d'un passé communiste rapidement balayé, et où la société transitionnelle,sur son chemin vers l'intégration à l'UE, se heurte au risque d'une amnésieculturelle et politique, nous réfléchirons ici sur le besoin essentield'affronter le passé afin de ne pas répéter les mêmes erreurs et de développerdes instruments de justice transitionnelle. Plus encore, en adoptant le pointde vue des victimes non-reconnues de la machine sacrificielle communiste enMacédoine, ce texte rejoindra et développera la réflexion, initiée par aussiKoteska dans Intimité communiste, autour de la question politiqueessentielle des vies dont le deuil n'a pas le droit de cité. Se tournant versles sujets abjects et impropres du communisme, vers ceux qui ont été exclu dela « famille » monopartiste, voire de l' humanité,cette contribution, finalement, dénoncera les mécanismes de violence« sanitaire » du communisme macédonien, dont la logique desurveillance et de nettoyage semblent encore mouvoir la Macédoined'aujourd'hui.

1. Communisme et esprit de bourg

1.1. Services secrets et provincialisme

L'esprit de bourg est la clé de l'interprétation de Koteska ducommunisme macédonien dans son livre Intimité communiste. Plus encore, elley dévoile le lien étrange et inattendu entre l'obsession de la transparencedont se nourrit l'esprit petit-bourgeois et les services secrets communistes.En effet, le secret et l'inintelligibilité dans lesquels opèreraientles agents de l'UDBA semblent être à l'antipode de la tyrannie de la publicité[5]et de la transparence incarnée par l'esprit provincial. L'auteure explique ceparadoxe apparent en disant qu'en fait la publicité est déjà incorporée dans lavie même de l'UDBA : 'La publicité est l'essence fondamentale de lapolice secrète et celle-ci ne peut travailler que tant qu'elle censure cettefonction qui est la sienne, que tant qu'elle « cache » l'axe autourde laquelle oscille le désir de l'UDBA».[6]Koteska pousse sa réflexion encore plusloin en disant que la publicité la plus vulgaire est la raison même del'existence des services secrets. Ainsi, pour pouvoir fonctionner et rester« secrète », l'UDBA avait besoin de toutes ses connaissances, tousses pistons, tous ses informateurs, du soutien public tout court.[7]Ce sont justement les petits-bourgeois qui étaient les plus grands supporteursde l'UDBA.[8]Lamentalité petite-bourgeoise et la logique provinciale de vouloir tout savoirsur tout le monde, le communisme (macédonien), selon Koteska, les a trouvés surplace et les a incorporés à son avantage.[9]Selon l'auteure, le communisme a réussi à s'installer seulement dans des paysmi-développés à l'esprit provincial et cela venait du fait que la révolutioncommuniste devait son succès aux services secrets qui correspondaientidéalement à l'esprit de bourg.[10]

1.2. L'Intimiste

Se tournant vers l'analyse de la tyrannie de la publicité, ainsi quevers la censure de l'intimité et de l'individualité opérée par le communisme,Koteska prend comme point de départ le dossier de son père - ce poète« politiquement incorrect », ce « sujet impropre » ducommunisme - établi par les services secrets de l'ancienne Yougoslavie et fichésous le code de „l'Intimiste“. Plus encore, le nom chiffré donné au dossier deson père reflète, selon l'auteure, le mélange opéré par les services secretspoliciers du communisme et de l'esprit petit-bourgeois, provincial quicaractérisait le régime communiste dans sa version macédonienne.[11]Il reflète la façon dont fonctionnait (et fonctionnerait toujours), d'un côté,le « bourg » macédonien, où on donne des surnoms au gens seloncertaines de leurs caractéristiques spécifiques ou des défauts physiques, selonun trait par lequel cette personne se différencie des autres. Mais ce traitspécifique n'y est pas souligné en vue d'être reconnu ou respecté, mais plutôtpour être ridiculisé et pour s'en moquer, afin d'être constamment présent àl'esprit de bourg qui se souvient de tout, qui ne laisse rien passer inaperçu.[12]Le communisme, nous dit Koteska, procédait de la même façon en opérant unesimilaire et simpliste théâtralisation des gens : « Les personnes ydeviennent une simulation, vidées de leurs contenus, comme des dés dans le jeudu communisme, des rôles clichés de la Commedia dell Arte dispersés sur lagrande scène de la vie, où se déroule la lutte entre le bien et le mal ».[13]

1.3. Les écrivains- informateurs

Dans Intimitécommuniste, Koteska dévoile un paradoxe au cœur du système : d'un côtéle communisme macédonien à l'esprit provincial détestait l'intimitéconstitutive de la poésie et déclarait les poètes-intimistes (tel son père)ennemis d'État, mais, en même temps, le dossier de son père est peuplé depoètes-informateurs.[14]Elle prête une attention particulière à l'analyse de la collaboration despoètes et écrivains macédoniens avec les services secrets communistes. Eneffet, l'ouverture des dossiers de la Sécurité d'État en 2000 ont révélé desdonnées choquantes sur l'implication des poètes et écrivains macédoniens auservice de la police secrète : « Dans le dossier de mon père il y aun défilé terrible de poètes morts et vivants, de littéraires, de gens depassage – et de policiers. Le monde du dossier de mon père est une combinaisonobscène d'écrivains macédoniens et de policiers, qui très souvent fusionnentdans la même personne. C'est un monde dans lequel vous n'avez plus de repèresd'amitié stables. La plupart de vos « amis », collègues et écrivainssont là pour encercler le gibier. Tout le monde prête l'oreille. Même les mursont des oreilles ».[15]

Se penchant attentivement sur le phénomène de la diffusion et intrusionperfide du pouvoir communiste et de ses services secrets au cœur même del'intimité, Koteska explique la contribution des écrivains-policiers auxservices secrets et leur servilité perverse aussi par le sadisme terrible quifaisait se mouvoir la culture macédonienne désireuse de satisfaire les appétitsinsatiables du pouvoir et de la police.[16]Mais le poète-informateur n'est pas uniquement motivé par son petit désirsadique, ce qui fait se mouvoir le poète-espion est également la possibilitéinhérente d'atteindre un « sens nouveau », d'accéder àl'immortalité : « L'espion est venu de nulle part. Et il a lapossibilité de devenir un dieu de la poésie ».[17]Ce qui rapprochait la police secrète et les poètes macédoniens, c'est que lesdeux groupes aimaient le pouvoir, se complaisaient dans leur rôle demissionnaires, avaient des frustrations créatives, détestaient le mondepetit-bourgeois et ne pouvait pas discuter de leur travail avec les simplesmortels.[18]

Jovan Koteski, le poète dissident, a été libéré de prison non pas àcause des réactions de ses collègues écrivains macédoniens, qui sont restésmuets, mais à cause des réactions de l'écrivain croate Predrag Matjeevic et dupoète américain Allen Ginsberg, venu en Macédoinecomme lauréat du Festival poétique de Struga. Matvejevićétait à l'époque président du PEN yougoslave. Il organisa une pétitionrecueillant les signatures des écrivains du monde pour la libération deKoteski. Grâce aux lettres adressées par lui à la Cour de Skopje et la Courfédérale yougoslave, Matveejević obtient la libération expresse du poète en1987. Matveejević exprime sa stupéfaction face au manque de réaction desécrivains macédoniens et des associations d'écrivains macédoniennes, enindiquant aussi que le tribunal a jugé Koteski à huis-clos.[19]L'initiative de Matveejević et deGinsberg ne trouva pas d'écho auprès des poètes macédoniens, et cela prouve,selon Koteska, que même si les choix moraux étaient possibles, surtout pour lesintellectuels, dans les années 80 en Macédoine, ces derniers choisissaient quandmême de rester « neutres » - neutralité dénoncée, cependant, par l'auteure d'Intimité communiste comme étant un choix problématique du point de vue éthique, par lequelon choisit la position confortable d'être du côté du plus fort. [20]

2. Communisme et trauma

2.1. Faire face au traumatismepersonnel

Même si Intimité communiste a été écrite à la mémoire de sonpère, il n'est pas une biographie de Jovan Koteski, car « de toutes lespersonnes sur la terre, ce sont nos parents que nous connaissons le moins ».[21] Celivre est avant tout un témoignage sur la façon dont le communisme et l'espritpetit-bourgeois ont fait mal à Koteska elle-même : « Mon père voulait qu'on se souvienne de sespoèmes. Ils sont sa biographie. Ces quelques lignes sont la mienne».[22]

Ainsi, l'impulsion initiale de la création de ce livre, est avant toutpersonnelle. Sans prétendre offrir une analyse totalisatrice de l'Histoire avecun grand H, Koteska y est guidée par son propre besoin de faire face et derésister au traumatisme personnel, à la blessure intime provoquée par cequ'elle analyse comme étant la version provinciale du communismemacédonien. Rejoignant l'esprit de lapièce Hamlet-Machine de l'écrivain allemand Heiner Muller, le livre deKoteska répond tout d'abord au besoin d'affronter le passé et les enjeuxpersonnels qui y sont enfouis, d'affronter la douleur qui n'a pu être exprimée,le deuil qui n'a pu être fait et reconnu publiquement, comme condition de laguérison, de la réconciliation. Le désir de faire une analyse phénoménologiquedu communisme et de décortiquer la logique du système, ainsi que la tentativede répondre à la question de savoir « de quel genre d'engineering humain on avait besoin pour mettre enœuvre cette idéologie“,[23]qui constituent la trame de l'Intimité communiste, comme le dit Koteskaelle-même, viennent seulement plus tard.[24]

2.2. Le personnel est théorique, lepersonnel est politique[25]

Prenant le contre-pied des préoccupations collectivistes du régimecommuniste, Intimité communiste, donc, est un livre trèspersonnel qui a pour point de départ le vécu intime de l'auteure et de safamille. Il s'agit d'une œuvre que Koteska s'est refusée à écrire pendantlongtemps, n'osant pas affronter son propre passé: « Je n'ai jamaisvoulu écrire ce livre, même si aucun sujet ne fut plus important pour moi. Maisce n'est pas nous qui choisissons les sujets, ce sont les sujets qui nouschoisissent ». [26]

Témoignant du vécu intime du communisme, ce livre est, en même temps,une étude théorique très élaborée sur la phénoménologie du communisme mondialet macédonien. Dans une réflexion sur le personnel et le théorique, l'auteureaffirme que les expériences personnelles représentent des avantages et non desdésavantages pour les théoriciens :

« Le sujet de ce livre est l'intimité à l'époque du communisme. Sij'écris sur l'intimité, il est plus juste que j'écrive sur ma propre intimitéaussi. Je ne vois pas de contradiction entre la partie théorique etpersonnelle. Je ne pense pas que vous puissiez écrire un bon livre sur unconcept théorique si celui-ci ne vous importe pas personnellement en mêmetemps. Si une chose n'est pas importantpour vous, comment voulez-vous qu'elle le soit pour les autres? (…) Je n'ai pasécrit une saga familiale, je ne suis pas écrivaine, ce qui m'intéressepersonnellement ce sont les concepts, je travaille avec de la théorie, mais lathéorie aussi doit être personnelle pour qu'elle dise quelques chosed'important».[27]

Aussi, la démarché théorique de Koteska dans Intimité communiste,où le regard critique se nourrit du vécu intime et où - à l'instar de lathéorie féministe - le personnel estpolitique, acquiert un objectif plus large qui est celui de jeter un regardcritique vers le passé proche de la Macédoine, afin d'établir quel a été l'impactde l'idéologie communiste cinquantenaire sur le présent et sur les citoyens dupays, pour ne pas rester coincé dans le passé, et pouvoir changer de cap. Lelivre de Koteska devient alors un précieux outil d'analyse du passé communistepour la société macédonienne actuelle qui se trouve toujours en transition etessaye de consolider de nouveaux repères ainsi que de mettre en place unejustice transitionnelle. L'ouvrage, loin d'avoir la prétention de donner toutesles réponses sur le régime et l'idéologie communistes, ouvre des pistes deréflexion importantes et permet d'ajouter quelques pièces dans le puzzle qui,dans l'analyse de Koteska, se révèle infiniment complexe.

2.3. Comprendre les mécanismes du communisme

Intimité communiste dénonce le bilan sacrificiel du régime communiste dans le monde.[28]L'auteure tente d'y analyser les raisons de cette hypnose collective qui aprovoqué de nombreuses victimes, pour que cela ne se reproduise pas. Car, selonKoteska, il est nécessaire de comprendre les causes et les mécanismes del'hypnose massive afin d'éviter la répétition des mêmes erreurs dans leprésent. Il est important que l'Etat macédonien crée des mécanismes pouraffronter son propre passé communiste sacrificiel: « Si vous avez vécudans une idéologie sacrificielle, la catharsis ne peut arriver comme unecatharshis personnelle, ou bien elle est collective et réconciliatrice ounulle ».[29]

Dans son analyse, Koteska qualifie le système communiste yougoslavecomme devenu rapidement paranoïaque, voir même auto-paranoïaque, ce qui sereflétait surtout dans le fonctionnement des services secrets. En effet, lesystème s'est rapidement divisé entre ceux qui étaient suspects et ceux quisurveillaient les suspects. Dans une interview consacrée à son dernier livre, réalisée en 2008, prolongeant l'analysecritique du système communiste macédonien et de sa logique des servicessecrets, l'auteure attire cependant l'attention sur le danger de la répétitionpossible actuellement en Macédoine de cette violente logique de surveillance :« Ce qui m'inquiète plus particulièrement pour la Macédoine aujourd'hui,c'est qu'on a octroyé dans le cadre du budget 2008 des fonds énormes auxservices de renseignements. Ces service ne travaillent jamais contre l'ennemiexterne, une des idées les plus intéressantes que j'ai entendues du DirectoireC du KGB, dont la liste était constituée de noms d'espions étrangers, c'est quel'idée principale des services secrets est la surveillance des ennemisintérieurs. L'ennemi intérieur, qui dans le communisme existe dans tout un chacun ».[30] Récemment,en effet, le 16 juin 2010, le Parlement macédonien a adopté une loi orwelliennesur les communications électroniques, par laquelle le Ministère de l'Intérieuracquérait le droit légitime de faire une violente intrusion dans l'intimité desgens.[31]D'après cette loi, les services du Ministère de l'Intérieur pouvaientsurveiller et intercepter les communications des citoyens macédoniens à leurgré, n'ayant plus besoin pour cela d'un mandat d'un juge ou d'un procureur.[32]Cette loi, dénoncée comme violant les droits et les libertés fondamentales del'homme ainsi que la protection des données privées, a été jugéeanticonstitutionnelle par la Cour constitutionnelle macédonienne, qui en aannulé les dispositions contestées.[33]

C'est dans ce sens aussi qu' Intimité communiste, permettant uneconfrontation critique avec le passé communiste en vue d'un présentpostcommuniste plus viable, s'érige en geste de résistance critique d'autantplus important à une époque où, en Macédoine, l'invocation de plus en plusfréquente du passé (lointain ou récent)ne semble plus être qu'une manipulation dans des buts politico-mythologiques etsurtout, et avant tout, pour masquer le présent.

2.4. Résister à l' amnésie culturelle et politique

À sa sortie, Intimité communiste a provoqué beaucoup de réactionspubliques et médiatiques, son sujet étant particulièrement sensible, certainespersonnes et figures importantes de la vie culturelle et politique macédoniennecontemporaine y étant directement citées et dénoncées comme ayant coopéré avecla police secrète communiste. Cependant, selon l'auteure, le livre se refuseabsolument à être une sorte de vengeance dans l'esprit petit-bourgeois et sonbut n'est aucunement de proposer une « liste de personnes à abattre »pour ainsi dire, mais, au contraire, de proposer une analyse critique del'ingénierie qui a permis la mise en œuvre de la version macédonienne ducommunisme. Koteska argumente que les nombreuses réactions publiques à lasortie du livre prouvent le besoin des gens de parler du communisme, car lecommunisme a été une sorte de sujet tabou ou un sujet non suffisamment élaborédans la Macédoine postcommuniste.[34]Le problème n'étant pas abordé ni traité, cela a créée des « poches traumatiques »chez les gens. C'est justement pour résister à une « amnésie culturelle etpolitique », où soixante-dix ans d'histoire ont été effacées de la mémoirecollective des gens, que ce livre a été écrit, son objectif étant celui d'affronteret de questionner le communisme, non pour forcer les gens à oublier leurssouvenirs heureux, mais pour les aider à les rendre plus complexes, et àpouvoir les placer à côté des souvenirs de ceux, parmi eux, qui ont été moinsheureux.[35]

3. Intimité communiste et justice transitionnelle

3.1. Communisme et lustration

2008, l'année de lapublication d'Intimité communiste est celle où le Parlement macédonien aadopté la loi sur la Lustration.

Après la chute du bloc communisteentre 1989 et 1991, dans les pays postcommunistes, la lustration désigne la politique deréduction de la participation des anciens collaborateurs et informateurs desservices secrets communistes au sein du Gouvernement et aux fonctions publiqueset politiques. Ledébat sur la lustration a été lancé pour la première fois par le parlementtchèque en 1991, lorsque celui-ci a été chargé d'établir lesquels de sesparlementaires avaient été des collaborateurs et informateurs du régimecommuniste et de ses services de sécurité d'État. Il est important de soulignerque la lustration représentait plutôt unmoyen de dénonciation et condamnation morale et publique qu'un moyen depoursuite pénale. Il s'agit d'un processus d'affrontement au passé récent, souventqualifié de justice transitionnelle. Dans ce sens, la lustration est aussi liée à l'ouverturedes archives communistes au public, processus qui a été terminé dans la plupartdes pays ex-communistes, mais qui vient seulement de commencer d'être mis enœuvre en Macédoine.

Ainsi, les dossiers des services secrets y ont été ouverts aux victimeset aux membres de leur famille en 2000.[36] La loisur la lustration a été votée le 22 janvier 2008 par le Parlement macédonien.[37]Selon cette loi, la lustration concerne les informateurs de la police secrète,surtout ceux qui ont surveillé et dénoncé les sujets idéologiquementinappropriés, ainsi que leurs supérieurs, pour la période entre la fin de 1944jusqu'à la période de l'adoption de la loi. Selon certains, la lustrationconcernerait quelque 15 000 dossiers de personnesqui ont été suivies, surveillées, maltraitées, emprisonnées, voire mêmeexécutées comme opposantes au régime.[38]L'adoption de la loi sur la lustration, en même temps, a provoqué de vifsdébats au sein du Parlement et des membres de l'opposition, ainsi que dans lasociété macédonienne, à cause de la crainte que cette première ne soitinstrumentalisée comme arme de vengeance personnelle pour la stigmatisation decertaines personnes et comme outil de manipulation politique. Malheureusement,ces craintes sembleraient bien fondées, car, pour le moment, la lustration enMacédoine semble être une « chasse aux sorcières » sans véritablecrédibilité. En effet, dès le début de la mise en œuvre de la lustration, lesscandales politiques et accusations mutuelles des principaux partis politiquesont abondé. De nombreux dossiers sont d'un seul coup - littéralement - tombésdu ciel, incriminant différents hommes politiques ou hauts fonctionnairesd'État.[39]De plus, la procédure elle-même semble avoir perdu sa fiabilité, beaucoup deces dossiers d'accusation ayant été affichés comme des faux. Récemment, audébut de l'année 2011, la Cour pénale vient de condamner un ancien agentsecret, accusé d'avoir falsifié les dossiers inculpant des hauts membres duparti politique albanais actuellement au pouvoir, DUI.[40]Au début de l'année 2011, le parlement macédonien -pendant le boycott desmembres de l'opposition - a adopté uneversion amendée de la loi sur la lustration, proposée par les partis politiquesdirigeants, VMRO-DPMNE et DUI,[41]demandant le prolongement de la période de lustration jusqu'en 2019 etl'élargissement de la liste de personnes et fonctions pouvant faire objetd'investigation par la commission de lustration,[42]dispositions contestées dont certaines avaient été déjà abolies par la Courconstitutionnelle macédonienne en 2010.

3.2. Pour une justice transitionnelle macédonienne

Jasna Koteska, elle-même, fut une des partisanes les plus actives de lalustration dans le débat public macédonien. Le dossier de son père, qu'elle avu pour la première fois en 2000, fut la première étape d'une profonderéflexion et recherche documentée sur le communisme qui dura quatre ans,résultant avec la publication d'Intimité communiste. Sorti à une époque où, malgré l'adoption de laloi sur la lustration, les archives des services secrets de la périodecommuniste n'étaient pas encore rendues publiques - comme elles ne le sontd'ailleurs pas encore aujourd'hui, restant accessibles seulement avec degrandes restrictions,[43]ce livre représente aussi un plaidoyer pour l' ouverture totale des dossiersdes 15 000 personnes et de leurs familles qui ont été surveillées durant lecommunisme.[44] Dans cesens, Intimité communiste est écrit avec la revendication claire d'unejustice transitionnelle macédonienne.[45]A l'inverse de la lustration en œuvre en Macédoine, transformée en« chasse aux sorcières », pour laquelle on a créé une commissionchargée d'examiner les dossiers et de faire les listes des informateurs, etprovoquant la paranoïa chez les gens, l'auteure d' Intimité communistes'engage pour une lustration qu'elle qualifie de non révolutionnaire et légale,qui commencerait par une ouverture totale au public des archives de laMacédoine communiste. Selon elle, cette ouverture, permettant une vue nonrestrictive du passé est la seule solution qui s'est montrée fonctionnelle enpratique - par exemple, en ancienne RDA-, et serait la façon la plus intelligente pour arrêter de subir les dommagesdu passé. Car, lorsqu'un petit groupe de personnes continue à avoir seul accèsau passé (à l'instar de la commission chargée de la lustration macédonienne),ce dernier peut être plus facilement manipulé ou abusé.[46] Aussi, dans le cadre d'un débatpublic, organisé au mois d'octobre 2010, par l'association des Citoyens pourune Macédoine citoyenne (GEM), Koteska, tout en disant que la lustrationmacédonienne lui semble vraiment être arrivée trop retard, affirme encore unefois sa forte conviction que la publication non sélective et absolumenttransparente des dossiers (leur mise sur internet même – dans l'esprit aussi deWikileaks) est très très importante, pour lutter contre la logique et les abusde la surveillance et des services secrets.[47]

3.3. Contre la tyrannie de l'esprit de bourg

Publié à une époque où, en Macédoine, le gouvernement conservateur dedroite de VMRO-DPMNE revendique la lutte contre les « ancienscommunistes », Intimité communiste cultive des grains de résistanceessentiels face au danger d'abus de ses propos, c'est-à-dire au danger que sacritique du communisme ne soit reprise et manipulée uniquement pour servir àglorifier l'option politique et idéologique du parti au pouvoir. Commel'auteure le dit elle-même : « Je ne veux pas que mon livre soitinstrumentalisé pour des buts politiques, Ce livre n'est ni de gauche ni dedroite, c'est un livre sur une époque révolue. Les informateurs et lespersécuteurs de mon père font aujourd'hui partie des deux plus grands partispolitiques macédoniens, de partis plus petits ou d'aucun – il n y a pas dedistribution logique, il n y a pas d'image manichéenne, le passé est trèscomplexe et c'est pourquoi il doit être appréhendé très attentivement». [48]

Dans ce sens, comme nous l'avons déjà vu, l'outil principal pour ladécortication du communisme macédonien de Koteska est aussi le livre de RadomirKonstantinović, La philosophie de l'esprit de bourg,[49]d'où l'auteure puise la figure de la tyrannie de l'esprit de bourg qu'elledénonce comme continuant de faire mouvoir la société contemporainemacédonienne, ainsi que son establishment politique et culturel actuel.[50]C'est pourquoi, dans sa revendication de justice transitionnelle, Koteskarefuse d'utiliser les mêmes méthodes vulgaires avec lesquels opère justementl'esprit petit-bourgeois.[51]Ainsi, son objectif n'est pas de dénoncer les informateurs des services secretscommunistes, mais de s'adresser plutôt aux victimes de ces derniers, ceux quiont été surveillés par eux.[52]

Se situant, finalement, dans le contexte géo-politique mondial, et endénonçant les excès de la société de consommation et de l'ère de lasurveillance généralisée, la critique contenue dans le livre de Koteska pointeaussi le danger de la reproduction possible des solutions idéologiques ducommunisme dans différentes formes de gouvernance politique.[53]

4. La parenté communiste[54]

4.1.Sujets impurs du communisme

Intimitécommuniste s'érige également en geste derésistance contre les mécanismes d'exclusion communistes de ceux qui étaientconsidérés comme étant les sujets impurs. Un de ses mécanismes était justementce que nous appréhenderons comme la famille communiste, dont nous allons tenterici de déconstruire la généalogie patriarcale.

Bien que la doctrineofficielle du communisme ait déclaré l'égalité des genres et questionné lesrapports traditionnels entre le public et le privé, en pratique et dans sastructure profonde celui-ci a très souvent été dénoncé comme un régimepaternaliste. Même si la doctrine communiste semblait réorganiser lesstructures et rôles familiaux à un autre niveau, son paternalisme correspondaiten même temps aux formes et divisions patriarcales les plus traditionnelles. Eneffet, dans ce régime paternaliste et autoritaire, la figure principale étaitle père, le patriarche suprême de l'État communiste, incarné dans les figuresde Lénine, Staline, Tito, etc. et dans lequel la métaphore de la parentécollective joue un rôle clé. Ce régime paternaliste et patriarcal mettaitl'accent sur un lien et une dépendance quasi-familiale entre « le père etses enfants » communistes. C'est ce phénomène que Katherine Verbery, dansson livre Qu'est-ce qu'était le socialisme et qu'est-ce qui vientensuite ?,[55]analyse sous le terme de « socialisme paternaliste » dans lequel lessujets n' étaient pas présumés être politiquement actifs, comme cela est le casdans le concept de citoyenneté: ils étaient supposés être des récepteursreconnaissants – comme des petits enfants dans une famille – des bénéfices dontleurs dirigeants décidaient à leur place. C'est ainsi que le régimepaternaliste communiste produisait la dépendance de ses sujets et non pas l'action cultivée par la société civile oula solidarité de l'etnonationalisme.[56]Le communisme a hérité du collectivisme et du patriarcat de la société ruraletraditionnelle dans laquelle il s'est implanté et dans laquelle l'individuétait conçu seulement en tant que membre d'une famille patriarcale ou en termesde parenté. Le patriarcat représente ainsi un autre aspect important del'autoritarisme communiste où la dominance masculine, la dominance du père esten œuvre. Les sujets conformes du communisme s'identifient au père/au parti.Plus encore, dans le contexte de la Fédération yougoslave socialiste, lepatriarche du parti communiste, Tito, est l'autorité parentale et paternaliste- idéologique et culturelle - suprême qui surplombe et remplace même laparentalité et paternité biologique - et donc d'une certaine façon impure (carcorporelle), il est celui qui peut adopter et élever tous les enfants, lespetits pionniers de Tito. Ainsi, à l'époque du communisme, la famillebiologique, nucléaire, le berceau traditionnel de la vie privée, s'effacedevant la famille collective adoptive qui est incarnée par le parti communiste.[57]En transformant aussi les divisions entre la sphère privée et publique du capitalismedu 19ème siècle, le communisme a usurpé certaines fonctions et responsabilitéspatriarcales.

En prenant le contre-piedde cette famille communiste collective et du père de tous, Jasna Koteska, dans Intimitécommuniste, convoque le géniteur Jovan Koteski, non pas comme poète, idole,mais comme son père biologique, et dans ce sens justement, impur (car maculépar le sang de la consanguinité), personnel et unique: « Je n'aipas écrit ce livre pour réhabiliter la place de l'œuvre de mon père dans le canonlittéraire. (…) Dans le livre, mon père n'est pas un père littéraire maisbiologique».[58]

Ce soulignement de laparenté, de ce lien biologique inaliénable y est aussi un geste de résistance àl'instar d'Antigone face à l'État et à Créon. C'est une résistance face à ladestruction de sa famille par le régime communiste, faisant intrusion au cœurmême de l'intimité.

4.2. La revendication d'Antigone

C'est dans ce sens aussi que nous lisons Intimité communistecomme un geste (féministe) de résistance de l'auteure - la fille del'Intimiste, ce sujet féminin politiquement incorrect et « biologiquement impur » face à la société macédonienne communiste (mais aussipostcommuniste) provinciale et à ses « nettoyages » sacrificiels.Ainsi, l'accent que Koteska met dans son livre sur ce qui a été banni par lesystème, sur la filiation impure, sur l'intimité et l'ambivalent, le trauma etla psychanalyse, le corps et le corporel, et par là sur la féminité et ladifférence, est aussi un acte de résistance face au „projet sanitaire“communiste et sa tyrannie du public et du collectif, face son unique sujetmonopartiste, transparent et incorporel.

Plus encore, le livre clé qui a initié l'écriture d'Intimitécommuniste est Antigone : laparenté entre vie et mort[59]de Judith Butler, une des auteures essentielles de la théorie du genre.[60]. Partant d' Antigone et de son droit de deuilnon reconnu par l'État, Butler développeune réflexion sur les sujets vivants dans les non-lieux de la société, ceuxdont la reconnaissance et l'autoreconnaissance sont rendues précaires, voirimpossibles, et dont le deuil n'est pas reconnu comme légitime. Ainsi, lepassage décisif du livre de Butler pour l'écriture d'Intimité communiste,cité par Koteska, a été le suivant: „Antigone récuse la loi qui refuse dereconnaître publiquement son deuil, et en cela elle anticipe les situations deceux qui n'ont pas pu faire clairement leur deuil – situations que les maladesdu sida connaissent très bien. A quelle mort vivante ces gens sont-ilscondamnés?“.[61] Butlertémoigne ainsi des sujets non-normatifs, forcés à mener une existence retiréede la vie et de ses normes reconnues, souffrant de la douleur prolongée del'exclusion sociale, punis pour leur non-conformité par une vie dé-réalisée,n'étant ni entièrement (socialement) vivants ni entièrement (physiquement)morts.[62] Prolongeant cette réflexion dans seslivres Precarious life : The powers of mourning and violence etFrames of war : when is life grievable ?[63]écrits après les évènements du 11 septembre, 2001 et témoignant de laguerre en Irak et Afghanistan, Butler demande quelles sont les vies, dans notremonde, qui méritent d'être pleurées, quel deuil peut être fait publiquement etlequel non? Reprenant ces questions importantes, Koteska met son deuil et sestraumatisme intimes non reconnus et amnésiés par le système communiste au cœurde se réflexion : « Je voulais me réconcilier pour moi-même avec lepassé de ma famille. Je sentais une perte enfuie, un deuil non reconnu.Imaginez un instant comment vit une personne sous le fardeau de la douleur quine peut être exprimée, la perte dont le deuil ne peut être faitpubliquement? ».[64]

Dans Antigone : la parentéentre vie et mort,[65]Judith Butler pose aussi la question de savoir quel genre de parenté et derelation intimes sont éligibles pour la légitimation d'État. Elle y analyse larevendication d'Antigone et sa parenté impure, multiple et fluide (Antigoneétant en même temps la sœur et la fille d' Œdipe), ainsi que sa fraternitéincestueuse, justement comme dévoilant, de façon critique, le caractèrecontingent des liens de parenté.[66]Plus encore, les liens familiaux quasi indéfinissables d' Antigone compliquentet subvertissent la relation entre l'État et la famille et défient lesstructures de parenté traditionnelles.

Suivant l'analyse butlérienne du personnage d'Antigone, dans laquellecette dernière relie la revendication courageuse de l'héroïne incestueusementambivalente aux revendications de ceux dont les liens ne sont pas socialementet publiquement reconnus et prisés comme relations de parenté propre/conforme, Intimitécommuniste de Koteska finalement met en question la parenté(post)communiste patriarcale, provinciale et normativement violente, et s'ouvrevers d'autres types de parenté et(af)filiation, en s'apparentant aussi à ceux qui, dans le sens d' Antigone : laparenté entre la vie et la mort, ne font pas partie de la «famille», lesexclus, impurs, différents, étrangers, homosexuels, etc., et, de là, versd'autres formes d'opposition et d'action politiques.

Conclusion

C'est dans ce sens, qu'à la fin de cette analyse nous lisons Intimitécommuniste comme une lettre au pèreadressée aussi au père dénaturé, voire „déparenté/défilié“, au sujet abject etexclu du communisme: le dissident intimiste. Cette lettre au père non typique,qui s'écarte du canon (littéraire) traditionnel où la généalogie est avant toutandrocentrique et le nom se transmet du père au fils, s'écrit comme une lettrede la fille „bâtarde“ au nom du père illégitime, humilié, excommuniée, destitué par le système, et (dé)génère uneréfiliation différente. Finalement, Intimité communiste de Jasna Koteskas'élève comme un geste de réconciliation - avec son propre trauma, son passé,et avec son père – dans lequel la fille-mère „adopte“ le père déchu et lafiliation est guérie, restaurée.

Bibliographie

Angelovska, Despina (2009), « Kon Komunistička intima od Jasna Koteska (Templum, 2008) » in Identities,Volume 7, No. 1/2, Winter , 251-257.

Butler, Judith (2000), Antigone's claim : Kinship between lifeand death, New York : Columbia University Press.

Butler, Judith (2004), Precarious life : The powers of mourningand violence, London, New York : Verso.

Butler, Judith (2009), Framesof war : when is life grievable ?, London, New York : Verso.

Butler, Judith (2002), « Iskinship always already heterosexual ? » in Différences,13(1):14-44.

Butler, Judith ; Salih, Sara(2004), The Judith Butler reader, Oxford : Blackwell Publishing.

Hanisch, Carol (1970), « The personal is political » inFirestone, Shulamtih; Koedt, Anne (eds.) Notes from the Second Year: Women’sLiberation [ http://www.carolhanisch.org/CHwritings/PIP.html], 31 Mai 2011.

Iveković,Rada (1998), „Radomir Konstantinović“ in La République des lettres, 01janvier [http://www.republique-des-lettres.fr/855-radomir-konstantinovic.php=] , 01 Avril 2011.

Konstantinović, Radomir (2000), Filozofija na palankata. Skopje :List.

Koteska, Jasna (2006), Sanitarnaenigma, Skopje : Templum.

Koteska, Jasna (2008), Komunistička intima, Skopje :Templum.

Koteska, Jasna (2009), « Spaces Without Time (from CommunistMonuments to Shopping Malls) », Radical Education Conference, Ljubljana,28-29 Novembre [http://jasnakoteska.blogspot.com/2010/07/spaces-without-time-2009-video-lecture.html], 02 Décémbre 2010.

Koteska, Jasna (2006), « Against the Pre-archival Mentality(On the book The Female Side of the Story: The Crisis in Macedonia in 2001by Aleksandra Bubevska and Miruse Hoxa, Evrobalkan Press, 2006) in Blesokn. 49, July-August [http://www.blesok.com.mk/tekst.asp?lang=eng&tekst=847], 03 Janvier 2011.

Koteska,Jasna; Galevski, Vlatko (2008), « Intervju zaKomunistička intima » in Forum,21.11.2008 [http://jasnakoteska.blogspot.com/2009/11/interview-for-communist-intimacy-forum.html] , 07 Février 2011.

Koteska, Jasna; Stanković, Siniša (2008), « Makedonija živee votiranija na palankata » in Globus. 9.12.2008, [http://jasnakoteska.blogspot.com/2009/11/interview-for-communist-intimacy-globus.html] , 03 Janvier 2011.

Koteska, Jasna; Gelevski, Nikola (2010), « Sanitarna enigma (iliNašata lustracija 2) », Débat public avec Jasna Koteska, 07 10 2010, clubGEM, Skopje [ http://okno.mk/node/7598], 01 Février 2011.

Verdery, Katherine(1996), What Was Socialism, and What Comes Next?, Priceton, New Jersey : PricetonUniversitty Press.

Wilmer, S. E. ; Zukauskaite, Audrone (eds.) (2010), InterrogatingAntigone in Postmodern Philosophy and Criticism, Oxford : OxfordUniversity Press.

Švarc, Rihard (ed.) (2008), Drugiotpokraj mene, Antologija na raskazi i esei na pisateli od JugoistočnaEvropa. Skopje : Templum.

[1] Jasna Koteska, Komunistička intima, Skopje : Templum, 2008.

[2] JasnaKoteska (1970, Skopje) enseigneaujourd'hui la littérature, la psychanalyse théorique et les études du genre àl'Université Sts. Cyrille et Méthode de Skopje.Elle est l'auteure de plusieurs livres dont: Postmodernistički literaturnistudii, Skopje : Makedonska kniga, 2002 ; Makedonsko žensko pismo(Teorija, istorija i opis), Skopje : Makedonska kniga, 2003 ;Sanitarna enigma, Skopje : Templum, 2006 ; Komunističkaintima, Skopje : Templum,2008 ; Intimist, Ljubljana : Drustvo Apokalipsa, 2008. Son dernier livre Intimité communistea rencontré un très grand succès et a déjà été traduit en roumain (Memoriacomunismului, 2010), bulgare (Komunističeska pamet, 2010), turc (Komunisthafizasi, 2010), grec (ΚΟΜΟΥΝΙΣΤΙΚΗ ΜΝΗΜΗ, 2010), allemand (KommunistischesGedachtnis, 2010), croate (Komunisticka memorija, 2010), etc.

[3] Cf.sur les œuvres philosophiques de Konstantinovic l'essai de Rada Ivekovic:« Radomir Konstantinović », La République des lettres, le 01janvier 1998 [http://www.republique-des-lettres.fr/855-radomir-konstantinovic.php], 02 Février 2010.

[4] RadomirKonstantinović, Filozofija Palanke, Beograd: Nolit, 1981. Le titre dulivre de Konstantinović pourrait être traduit en français de plusieursmanières: pilosophie provinciale,philosophie de l'esprit petit-bourgeois, philosophie de bourg. La philosopheRada Iveković, dans son essai consacré à la philosophie de Konstantinović,explique la signification en français du terme « palanka » de lafaçon suivante: « Le terme central de « palanka », à la foisbourg, province et village de plaine (dans le sens d'une limitation del'horizon) » (cf. Iveković Rada, « Radomir Konstantinović »,op.cit.)

[5] Leterme qu'emploie ici Koteska en macédonien est celui de « javnost »qui est difficilement traduisible en français et qui signifie le public/ lapublicité dans le double sens de « les gens, la masse de la population; lafoule » et « caractère de ce qui est public, n'est pas tenu secret ».

[6] Jasna Koteska , « Kodnite iminja na UDBA », Komunistička intima,op.cit., p.143.

[7] Ibidem., p. 144.

[8] Ibidem., p. 151

[9] Ibidem., p. 151.

[10] Ibidem., p. 150.

[11] Jasna Koteska , « Kodnite iminja na UDBA », Komunistička intima,op. Cit., p.142.

[12] Ibidem., pp. 142-153.

[13] Ibidem.

[14] Jasna Koteska, « Samo tuka poezijata epoćituvana. Poezijata gi ubiva lugjeto », Komunistička intima, op.cit., pp. 182-183.

[15] JasnaKoteska , « Nasilstvoto na makedonskata kultura (Za makedonskatapisatelska smotra) », Komunistička intima , op.cit., pp. 30.

[16] JasnaKoteska, « Sadizam », Komunistička intima, op.cit., pp. 33-38.

[17] JasnaKoteska , « Samo tuka poezijata e počituvana. Poezijata gi ubivalugjeto ». Komunistička intima, op.cit.,p. 183.

[18] Ibidem.

[19] JasnaKoteska, « Sadizam », Komunistička intima, op.cit., p. 36.

[20] JasnaKoteska, Vlatko Galevski, „Dosie Intimist“ in Forum, op.cit.

[21] JasnaKoteska, « Za emociite što ostanaa vo eden avtobus», Komunističkaintima, op.cit., p. 9.

[22] Ibidem., pp. 9-10.

[23] Ibidem., p. 14.

[24] Jasna Koteska, « Za emociite što ostanaa vo edenavtobus», Komunistička intima, op.cit.,p.12.

[25] Cf.Carol Hanisch « The personal is political », in Shulamith Firestone;Anne Koedt (eds.) Notes from the Second Year: Women’s Liberation, 1970,[http://www.carolhanisch.org/CHwritings/PIP.html.], 31 Mai 2011

[26] JasnaKoteska, « Za emociite što ostanaa vo eden avtobus», Komunistička intima, op.cit., p. 9.

[27] JasnaKoteska, Vlatko Galevski, « Dosie Intimist » in Forum, op.cit.

[28] Cf.Jasna Koteska , « Žrtveniot bilansna komunizmot i poltičkata anestezija », Komunistička intima, op.cit., pp. 78-141.

[29] JasnaKoteska, Vlatko Galevski, « DosieIntimist » in Forum, op.cit.

[30] Ibidem.

[31] Cf.Cory Doctorow, « Macedonia introduces universal, deep telco/Internetwiretapping; hardly any MPs bother to vote » in Boingboing: Tech,Culture and News , 16 06 2010 [http://www.boingboing.net/2010/06/16/macedonia-introduces.html], 17 Juillet 2010.

[32] Cf.« Zakon za izmenuvanje i dopolnuvanje na Zakonot za elektronskitekomunikacii » in Služben vesnik na R. Makedonija n.83/2010 du 23.06.2010 [http://www.aec.mk/index.php?option=com_content&view=article&id=485%3Azakon-za-izmenuvawe-i-dopolnuvanje-na-zakonot-za-elektornskite-komunikacii-slvesnik-na-rm-br-832010&catid=77%3Azakon-za-elektrosnkite-komunikacii&Itemid=66&lang=mk] 01 Avril 2011.

[33] Cf. « Ustavniot sud go tamponira golemoto uvo » in Nova Makedonija,n. 22 159, 16 12 2010; Toni Angelovski, « Ustavniot sud go zauzdiprislušuvanjeto », in Vreme, n. 2094, 21.10.2010.[http://www.time.mk/read/NONE/a891b94afa/index.html], 03 Mars 2011.

[34] JasnaKoteska, Vlatko Galevski, « Dosie Intimist » in Forum, op.cit.

[35] Ibidem.

[36] Cf. Jasna Koteska,Galevski Vlatko , « Dosie Intimist » in Forum, op.cit.

[37] Cf. « Potpišan zakonot zalustracija » in Utrinski vesnik, 2598, 30 01 2008 [http://www.utrinski.com.mk/?ItemID=48D02DB97E75AD48B07C5923D69A31AB], 03 Mars 2011.

[38] JasnaKoteska, «Za emociite što ostanaa vo eden avtobus », Komunističkaintima. op.cit., p. 12.

[39] Ainsi,au mois de décembre 2010, la Commission chargée de la lustration a reçu troisdossiers secrets accusant de hauts fonctionnaires du parti albanais au pouvoirDUI qui luiont été remis par un professeur de l'Université de Tetovo, qui a affirmé avoir trouvé ces dossiers dans sacour.[http://www.time.mk/read/50fa055cfc/27b157bc38/index.html], 02 Février 2011.

[40] Cf., « Hisen Musliu dobi uslovnakazna za slučajot ' Falsifikator ' » in Dnevnik, 24.01.2011. [http://daily.mk/cluster3/38e9e6d0e7669ccbd6e267bd515504f5/564400] 02 Février 2011.

[41] DUI (Uniondémocratique pour l'intégration), est un parti politique macédonien représentantessentiellement la communauté albanophone de la R. de Macédoine. Le nom duparti est en albanais et ses initiales sont BDI et il est présidé par AliAhmeti. VMRO-DPMNE (Organisation révolutionnaire macédonienne intérieure -Parti démocratique pour l'Unité nationale macédonienne) est un parti politiquede centre-droit macédonien dont le président actuel est Nikola Gruevski.

[42] Cf.« Ke se baraat kodoši od Asnom do 2010 », Vesti, Kanal 5Televizija, [http://www.time.mk/read/286ab70e99/e79f6d6515/index.html], 13 Février 2011; « Vlasta povikuva: site na lustracija ! »in Utrinski vesnik, 13 01 2011. [http://www.time.mk/read/048771f8c8/c1c3b648dc/index.html], 13 Février 2011.

[43] Jasna Koteska ,«Otvoranje na arhivite», Komunistička intima, op.cit., p. 76.

[44] JasnaKoteska , « Za emociite što ostanaavo eden avtobus », Komunistička intima, op.cit., p. 12.

[45] Jasna Koteska, «Nema ništo neli?», Komunistićka intima,op.cit., p. 84.

[46] Jasna Koteska, Siniša stankovič, « Makedonija živee vo tiranija napalankata! » in Globus, 9.12.2008. [http://jasnakoteska.blogspot.com/2009/11/interview-for-communist-intimacy-globus.html ], 11 Décémbre 2010.

[47] Jasna Koteska, Nikola Gelevski,« Sanitarna enigma (ili Našata lustracija 2) ». Cycle de débatspublics : Zborno mesto. Klub « Gem », 7 octobre, 2010.[http://gem.org.mk/vesti/667-predocna-za-lustracija-nam-ni-treba-otvoranje-na-istorijata],01 Février 2011.

[48] JasnaKoteska, Vlatko Galevski, « Dosie Intimist » in Forum, op.cit.

[49] Radomir Konstantinović, Flozofija na palankata, op.cit.

[50] Jasna Koteska, Siniša Stankovič, « Makedonija živee vo tiranijata napalankata! » in Globus,op.cit.

[51] Jasna Koteska , « Makedonskata palanka i selektivnotočitanje na dosiejata » Komunistička intima, op.cit., p. 81.

[52] Jasna Koteska, Vlatko Galevski,« Dosie intimist » in Forum, op.cit.

[53] Jasna Koteska, « Pet zabeleški za prirodata naanalizite što sledat » Komunistička intima, p. 85.

[54] Cetitre fait référence au livre culte Antigone’s Claim: Kinship Between Life and Death (New York:Columbia UP, 2000) d'une des figures clé de la théorie du genre, JudithButler.

[55] Katherine Verdery, What Was Socialism, and What ComesNext?, Priceton, New Jersey :Priceton Universitty Press, 1996.

[56] Ibidem., p. 63

[57] Ibidem., p. 64.

[58] JasnaKoteska, Vlatko Galevski , « Dosie Intimist » in Forum, op.cit.

[59] Judith Butler, Antigone's claim :kinship between life and death, op.cit.

[60] Cf. Gendertheory.

[61] Cf. Judith Butler, Antigone’s Claim: Kinship Between Life and Death,op.cit., p. 24,citée par Jasna Koteska , Komunistička intima, op.cit., p. 12.

[62] Cf.Judith Butler, Sara Salih, TheJudith Butler reader, Oxford : Blackwell Publishing, 2004, pp. 10-11.

[63] Judith Butler, Precarious life : The powers of mourning and violence,London, New York : Verso, 2004 ; Judith Butler, Frames of war : when is lifegrievable ?, London, New York : Verso, 2009.

[64] JasnaKoteska , « Za emociite što ostanaavo eden avtobus», Komunistička intima, op.cit.

[65] Judith Butler ,Antigone : la parenté entre vie et mort, Paris : éd. Epel, 2003.

[66] Cf.S. E. Wilmer, Audrone Zukauskaite (eds.) , Interrogating Antigone inPostmodern Philosophy and Criticism, Oxford : Oxford University Press,2010.

Communist Memory (2011) by Jasna Koteska - English

2011-09-05T00:20:00.001+02:00

Daring to Remember Project

From the book Communist Intimacy by Jasna Koteska (2008)

Published by the Goethe Institute

COMMUNIST MEMORY

Jasna Koteska

Numbers to Compare

Numbers to Compare

Jovan Koteski

To my children Vasil and Jasna

During my imprisonment

my prison number was: 6412.

In Homer's Iliad

line 6412 reads:

"Now for your father

you will pay for his grave mistake."

Sometimes things

in time and space

rhyme without our willing it.

So be it.

(From the collection Live Ember 1990)

For many years, I read my father's lines as a mistake. My father's communist file was kept under number 5622, which meant that there was no way that the number 6412 could be correct. When in 2006 I first published the analysis of his file Jovan Koteski, file 5622 in a journal, the number of the file was left in the title, probably as my unconscious attempt to avoid the Homeric call, the dialogue of judgement, which these lines implied.

What was a ‘release’ for me simultaneously meant that my father, on the other hand, would have to accept the only answer I could give. It was only when I was writing on this topic that it suddenly became clear to me that the number my father was talking about did not refer to the file, but to the prison. That was the moment when I accepted, for the first time, the last line of the poem as the only possible one.

On the Emotions that Remained on a Bus

My father was a poet. Later, I was told that such a profession does not exist. My father was my love, joy and pride. Even so, there is no street from my childhood I do not hate. Now I live on the other side of the city and each visit to my childhood district depresses me. I hadn't crossed a single street in my childhood, holding my father's hand, without his making me look back at least three times. If he didn't make me, I would make him. We were parent and child, and allies. But this is not a biography of my father. Of all the people on the planet we know our parents least, that is the Hegelian dialectic and it would be vulturous to claim the opposite. My father, be it as it may, at least found his freedom in his death. From everybody, including his children. My father wanted to be remembered by his poems. They are his biography.

These few lines are mine. My father was arrested the same morning I went to the high school with the ominous name Josip Broz Tito. I submitted my documents together with my friends from school, we all had best grades. Unlike the others, I had a lot of awards and diplomas. Unlike the others, my name was not on the list. Actually, it was, but below the line. On 2 September 1985, at 6 o'clock in the morning, while my father was seeing me off to my first school class, less than an hour before he was arrested, he was consoling me that certainly a mistake had been made, that it was impossible I had been left out, they would certainly accept me. And he was right. I was crossed off the list below the line with a pen and added above the line. I went running back home to tell my father the happy news. But my father was no longer at home. I was the 35th student in the class, limited to 30. At that time I didn't know I was an extra student, as were four others. I’ve never found out what other sins our renegade group of five shared. In the years that followed, I won many competitions for my high school. In the years that followed, I forgot that they once had forgotten to accept me. And I never thought my name was added to the list by the UDBA[1] people. Today it turns out, everything I know, I owe them. So, it is logical to dedicate these lines to them.

In our high school we had a work experience session at the Josip Broz Tito metal works. There, we were introduced to the working process of socialism. The factory was situated near the city’s racecourse. While the others were grouping themselves to watch the horses, I stayed with the working class. At that time, the prisoners from Idrizovo prison were grooming the horses. I was afraid that if I saw my father with the horses, I wouldn't know what I was allowed to do. Once, in the school library, the librarian whispered to me that my father was a great man. In the letter to my father that month, I wrote that the librarian sent him regards and said he was a great man. My father asked me not to mention any name in my letters anymore, we mustn't hurt people. My letters became even colder, if that was at all possible.

People lie when they say they have memories from their traumas. When you are in a trauma, you build a parallel world. While we were jolting along in a crowded bus on the way to Idrizovo prison, I always imagined the same scene: walking my dog, which I didn't have, in the city park. Always the same scene, always the same dog. In the canteen in front of Idrizovo, we waited for hours and looked towards the main gate. The visitors were either very loud or very quiet; there was no misunderstanding among us. We were taken into a big hall, called the ‘dining room’, and although dining rooms are cosy, nothing was personal here. We always sat at "our" table, on the left side of the buffet, which offered the same five things sold in the canteen, always the same table, always the same five things. My father would come out first, which was not a small thing considering the heavy prisoners who pushed from behind. Once he was seated at ’our’ table, he talked neither much, nor loudly. On our left, the policeman, who in the spirit of Lenin was called a militiaman at the time, always walked up and down. Afterwards, we took the same bus home. I stuck to the window pane, looking with open eyes at my dog in the park. I must admit, the city park is disgusting to me to the present day.

I started studying my father's file led by a completely urgent, personal need. I was neither hungry to find out who my father's spies were, nor why; I wasn't led by the need to understand the great history; I didn't want to dismantle the logic of Yugoslav communism, and even less the small-town version of Macedonian communism. This came later, when the emotions were released from everything that eventually made any difference, or could still make a difference. I had to leave them at a bus stop so I could continue. At that time, you know, there weren't many bus-stops where our buses stopped…

I wanted to come to peace with my family past. I felt some kind of past loss, some unrecognizable sadness. Imagine for a moment a person living with the burden of a sadness which cannot be publicly grieved. I seized the meaning of this when I was reading Antigone's Claim (2000) by Judith Butler. The last paragraph of the first chapter reads: "Antigone refuses to obey any law that refuses public recognition of her loss, and in this way prefigures the situation that those with publicly ungrievable losses - from AIDS, for instance - know too well. What sort of living death have these people been condemned to?"[2] Knowing that the total number of personal communist files in Macedonia is more than 15,000, I started counting the children and the relatives of those pursued in communism and asking myself: Where are these people today? What are they doing now? What are they doing with their sadness?

Once, on the day of the anniversary of my father's death, in 2002, at the commemoration at the cemetery in my father's birth-place, the village of Prisovjani, my best friend asked me: "We all cried, why didn't you?" I answered: "If I start crying in public now, I will never be able to stop."

Once, much later, I read The Good Stalin (2004) by the Russian author Viktor Erofeyev. Erofeyev - a child of the political elite, the golden youth under Kremlin protection. His grandmother once called his mother to tell her that the child had vomited because he had eaten too much caviar. Here no one ever wrote such a book, the sons from Dedinje, Pantovcak and Vodno[3] played rock-and-roll, watched ‘black wave’ films (they were allowed), and they brought Buddhism from India and started living the ‘avant-garde’. That sado-masochistic relation between art and ideology finally ended when the majority of these sons later went "too right to remember their childhood". The Good Stalin describes how young Erofeyev's literary outbursts prevented the Old Erofeyev, who was at the top of his Soviet career, from becoming Andrei Gromyko's Deputy Minister of the Interior. Erofeyev concludes: "Who am I to condemn the fame of the 20th Century? If there was a bullet less, just one crematorium oven less, I wouldn't have been in this world either."[4] And it turns out precisely that they, damn it, had always had a more interesting story than ‘ours’. We emerge from the scum of life, from the displaced. "They" were born as heroes, from the blood of those who had fallen at the altar of their lives.

Biographies - Wishes

They bring neither the treasures from the peaks, nor those from the wombs of the hills. But there is a vivid memory which, like a caressing hand, mildly passes over all things worthy of remembering. One cannot inscribe himself in that memory with a clumsy hand and rough tools…

Kafka

Biographies. Biographies are wishes, most frequently wishes to keep, to retain the Platonic memory of the person who is the subject of the biography. Even in the driest biographies there is a hidden but megalomaniac ambition (recognized at least in that unique trivial detail), the ambition to grasp that something from that side, where the person who is the subject of the biography sang, loved, thought, danced, created, lived, the ambition to meet him in that singing, thinking, creating, living...

And yet, not all biographical meetings are the same, there are at least two types of wishes connected with the wish to commemorate a life… The first type of wishes are the meetings with the aim to greet, led by the need for an impossible touch with the one who is no more, those are meetings like greetings, meetings in search of a mutual blended scent. And the other type. The others are wishes for a hard repetition of certainty, meetings like a terrible need for re-memoration, for the reproduction of the primal sight, for the first picture of the person who is the subject of the biography, a need to capture and freeze his cause, his movement; the wish to reach that invisible detail by which everything from his life will open, will spread out, everything that can be (and because it can - it will be) served to the hyenas from the city, the wish to capture everything down to the ‘sediment’ of one human life, so that this firmly established sediment will become a condition for distortion, for punishment and annihilation.

Of course, both types of biographical meetings are records, they are records consisting of words, words that penetrate the innocent paper, destroy its smooth surface, its constant readiness to accept the record. Because of that penetration, the hand which writes the record is important, the hand that moves the paper's penetration. Therefore, the wish which moves the search for the lost past is important for the memory of a life, for its remembrance. A biography, as we said, consists of words. Those words are here to remind us. But how can words remind us at all?

A biography, like a scene from history, and, particularly, a literary biography as a memory of literary history, will always have to be a record that is gentle, a record that caresses, a record that hasn't set off towards the wish to cement, to kill and destroy. A biography cannot be established by reproduction - each acceptance (which together with the mystery makes a human life) is possible only in a symbolic way, in absence, in absentia, only when a biography itself stops at the doorstep of an entrance into somebody else's life, and at the doorstep it will decide to stop itself....

Biographies - Lexicons

It is early for the last word, I say,

I am talking almost from the end - first,

I wasn't at the scene you are accusing me of

I myself was a scene in blood!

Yevtushenko

So, there are at least two types of biographies. And, certainly, there is a third type, the most frequent biographies – those which more or less consist of facts. The facts about Jovan Koteski, compiled from different lexicons – here is what they say:

Jovan Koteski (1932-2001) is a poet who belongs to the third generation of Macedonian writers which begins in the 1950s. He was born in the village of Prisovjani, Struga region, as the fourth of the five children of Petkana and Vasil Koteski. He spent his childhood working as a hired herdsman, looking after other people's livestock. In 1946, he enrolled in Ohrid High School and lived in a school boarding-house. In 1948 his father, who worked as a migrant confectioner in Bratislava, Slovakia, was imprisoned by the Slovak Informbiro and sentenced to 9 years imprisonment. The reason being that the Slovak secret services found a picture of Josip Broz Tito in my grandfather's apartment in Bratislava, the same Marshal, in whose name, for the irony to be greater, my father faced many trials later. Jovan Koteski met his father only twice in his life, once when he was seven and the second time when he was 26. Of the second reunion, in 1958, Jovan Koteski later wrote: When he came back, he called one of my aunts, and she brought him to my hovel, which I rented when I was a student. At dusk, when I came back from the Faculty, in my room I see – a guest. And there it is – a hug from a barren, miserable life.

Jovan Koteski was detained for the first time in 1948, when he was 16 years old, probably because that year his father was imprisoned in Slovakia. It is known that the Yugoslav secret services collaborated with the secret services of the other communist countries. Koteski became suspect to the Interior Service because of the communist logic which says – your father is suspicious, thus you are suspicious, too. In 1950 Jovan Koteski was detained again, and this time he was sentenced to three years in prison for slandering Marshal Tito, but he was released some days later. The third time he was detained in 1952, while working in a youth brigade in the Mavrovo mountains in Macedonia, the fourth time in 1954, etc., while his police file under the code name Intimist was not officially opened until 1961.

In 1954, he moved to Skopje, the capital of Macedonia, enrolled to study literature, which studies he never completed. He worked as a journalist on Radio Skopje for three decades. In 1958, he published two collection of poems: Land and Passion and A Smile before Dawn, followed by: Evil Times (1963), Heaviness (1965), Peplosija (1966), Shadows (1972), Green Gates (1975), Heraklea (1978), Sea-boards (1981), Waking and Dreaming (1982), A Chandelier (1983), Fruits and A Title Deed (1985), Live Fire (1990), Grindstone of the Sun (1990), Shivers (1991), A Mouse with Binoculars (poems for children, 1991), A Plough Handle (1992), Evil Times (1992), A Cradle (1994), Loneliness (1994), Festivity (bibliographical edition - manuscript, 1995), A Searcher (narrative poem, 1995), Bars (1996), Dowry (1997), Landslide (1998), Destruction (1999) and Molehill (2000).

On 2 September 1985, he was arrested and sentenced to 5 years imprisonment. He was convicted for actions against the Yugoslav Federation and for creating an independent Macedonian state, which actually happened seven years later. He belonged to the last group of political prisoner intellectuals in the Former Yugoslav Federation. Jovan Koteski stood trial behind closed doors. One of my father's prosecutors asked for a 20-year sentence.

His release from prison was not initiated by the Macedonian writers, but by the American poet Allen Ginsberg, at that time President of the Committee for the Protection of Writers’ and Journalists' Rights at the world PEN Centre. In 1986, Ginsberg attended the Struga Poetry Evenings in Macedonia, as the laureate of the Golden Wreath, the poetry award. After the intervention of the Yugoslav PEN Centre (based in Zagreb, Croatia) in July 1987, after almost two years’ imprisonment, Koteski was set free. The one who did most to bring about his release was the Croatian writer Predrag Matvejević, who at that time was the Vice-President of the World PEN Centre and the President of the Croatian PEN-Club. He organized a petition for my father's release with world-famous writers. During the 1990s Matvejević himself fell out of favour with Franjo Tuđman's nationalistic regime in Croatia and fled the country. With letters to the District Court in Skopje and to the Federal Court of Yugoslavia in Belgrade, Matvejević succeeded in obtaining a re-investigation of the sentence on Koteski and his express release from prison in July 1987. Koteski was employed as a librarian in the small library near his home, where he worked until his retirement. He travelled to Croatia and met Matvejević.

Koteski spent the last decade of his life in relative isolation in his home in Skopje, suffering from paranoia. In November 2000, seven months before his death, he managed to see selected parts of his file. It is written on more than 300 pages that he was a subject of surveillance for at least 40 years of his life. The last document from my father's file is from 1988, but there is no reason not to believe that the surveillance lasts until 1990. If (rightly or not) we believe that the surveillance of my father stopped in 1990, then the surveillance lasts for 42 years. If (with interruptions) it continued until his death, then my father was a subject of police surveillance for a whole 53 years. He died on 12 July 2001, in Skopje, surrounded by his closest family.

Biographies of "One One"

Oblivium is that which effaces - effaces what?

The signifier as such.

Lacan

Then there are those biographies which are not that; biographies consisting of instinctive memories, those in which you have been constituted as "one one" (Lacan’s first signifier, that, for instance, I got to love one animal). And then there is "one two", when I place myself where the amount is, not on the level of "one", but on "one two". Where the thing which is a record that penetrates the innocence of the paper starts to operate…

In the place where "one one" is, the place of me, his child, there are some isolates of memories, secretions, interjections which are (already) lame for all the reasons and for all the work behind the reconstructions. In that place I can see how I look at myself, but I cannot see anymore. That is the space which talks from a point that cannot remember anymore. That is a place of loss, where an exchange of phantasmas for reality happens, something irreducible, something that may function as that initial repressed signifier. Thus, from the place of "one one" here are some memories.

My father, the man entered under the name Jovan Koteski in the Lexicons, reads Lorca's poem "Two Sailors on the Beach" to his child. And he interprets the poem to her, explaining that those are not two but one and the same sailor, while the one in him continued to travel by ship over the seas in the world, and the other in him stayed at a port in Asia with the woman he would love all his life.

Another memory, another isolate. My father bought a painting. There is a vase with three flowers in it, Picasso-style. Three hands are holding the vase. "The painting is nothing special, I can draw a better one," I say, and I am a child. My father smiles, asks me to get a piece of paper and try. I go to my room and I draw the same picture from memory. I show him the paper, my father says that I have drawn the same picture. "But better." "Yes (smile) but the whole thing is not to draw the same picture, but to draw your picture, just as the painter drew his…"

Third: my father rings the doorbell that Friday. It's the second year nobody rings our doorbell. The ringing - it is a movement of threat… in prison from this side of prison… That Friday, I open the door and I see my father, coming unannounced from prison, expressly released, that morning, in a prison uniform, he didn't have time to change, all he thought about at that moment, that morning, was to get home as quickly as possible. I don't realize that in the meantime, in place of my great love, a great dull hatred is born. My first impulse is to close the door in front of him. So that each of us will continue living in prisons, each in their own. I didn’t realize that if he had known how to love me a little less, if I had only known better how to understand what was happening to us, I wouldn't have hated him as much as I did from the moment he disappeared. Each love seems self-sufficient. Love in the time of bloody systems, as well. You are not prepared for loss. I wasn't....

Fourth memory: my father in the house that is dilapidated from poverty and hunger. My father in 1994 comes from work and as usual asks if anybody called him. Nobody?

Fifth: My brother graduates, that March, now he is an atomic physicist. My father, drunk, holding my brother's graduation paper goes out to find money, my brother has to go back to Belgrade, Serbia, he will be working at the Vinča Institute of Nuclear Sciences near Belgrade, they have an extinguished nuclear reactor. My father comes back and throws 400 German marks on the table. He is swaying. “I was sitting in the company of young people, businessmen, Jasna. One of my generation was sitting there… he said to me, oh Jovan, don't make a fool of yourself, come and sit with me, don't sit at a table with children… And then he saw, when the kid started to count, 100, 200, 300, 400... I stopped him; that's enough, I said, I will give it back to you, and he replied: Uncle Jovan, if you give it back to me, I'll beat you up. And I will give it back to him and that's why I say to him, beat me up, I'll count it out to you as you did now.” Swaying, holding the blue binder with the title Graduation Dissertation, candidate: Vasil Koteski, Faculty of Physics, Belgrade, 1994, he sits on a pile of books, the pile falls, but my father is still tightly holding my brother’s graduation dissertation.

Sixth: The process of long reconciliation. A man who I accidentally met at a conference calls me to work on a project. We don't have any money so I do anything. For months he has been persuading me to go to Budapest where he is a professor, he enrols me at the University where he works, he invites me to stay with his family, he opens the door of his library to me, he gives me Foucault and the Russian dissidents, I read everything that has nothing to do with my studies. I avoid going back to

Macedonia

, even during the holidays, the country is as disgusting to me as it was when I ran away from it. Several days before the end of my studies, my professor shows me his grandfather's thick dossier. My professor is, in fact, a grandson of one of the leading communist snitches in

Hungary

. This is by way of a payback. After me, a girl moves into the house, she escapes from Slobodan Milošević's Belgrade. She is also broke, she also reads books our professor gives her… He helped us find a vocabulary to explain to ourselves the things that were happening to us in our historic times… The last morning, on the train from Budapest to Skopje, for the first time after many years, I felt immeasurable happiness to be going back home, after a whole Century, to my father again. Yes, my professor was a child of a former communist snitch.

My father, the day before he died. "This home is not a home. And we tried. Look, your mother put a picture here, and a flower here, and these shelves. Wonderful. But this is not a home. You will understand me, won't you? Everybody has to go home. I have to go home now..."

Biographies of ‘Friends’

You would play upon me; you would seem to know my stops; you would pluck out the heart of my mystery; you would sound me from my lowest note to the top of my compass. And there is much music, excellent voice, in this little organ, yet cannot you make it speak. 'Sblood, do you think I am easier to be played on than a pipe? Call me what instrument you will, though you can fret me, you cannot play upon me.

Shakespeare

And then, of course, there are hard biographies. They are usually written by those who smile at you and hold a knife behind their back. Your friends, the Macedonian poets and writers.

When in November 2000 my father showed me the dossier for the first time, it was only a few months before he died. That much time we had, time for reconciliation. Some among us, the children of political prisoners, didn't have even that much luck. The first thing he showed me was the section: "Cooperation with Internal Affairs: None!" And then he read 300 (of who knows how many) pages which he was allowed to see from his file and to have them, with just a few names, half the pages crossed out with felt-tip pen, so as to find out what he had known all his life. That he had been the subject of investigation for at least 42 years of the 69 years of his life. And then we realized that the paranoia was not paranoia, that the fear was not an irrational luxury, but a higher state of acknowledgement. And then you read; it hurts, but at least you see you are not crazy.

When my father got out of prison, it often happened that in the street his best friends, our literary doyens, on our reading lists, would turn their heads away from him. The same happened to all my family. We understood, it was difficult for them, they didn't know how to greet us, and not harm themselves. We understood them, but let's make it clear, they would never be understood by the poet and the child in my father, because for that child those mechanisms cannot be understood. And in the name of that child who didn't understand them, in the name of my father who is gone, I have just one message to send, from the mouth of the Croatian rapper Edo Maajka: Fuck you...

When my father left me the file, at first the basic question for me wasn't who, how or why, but a completely different, infrastructural question. What did that machinery actually look like? Who typed this page? What was the name of that typist? Who tapped my brother's telephone conversation while he was arranging his athletics training? Was that information worth it? What was the name of the telephonist? Did that actual informant, writer, our reading list, feel that he was doing something useful when he passed on that ‘information’? What did the ‘informer’ look like? What did he have for breakfast that morning? What line did he use when he saw his kids off to school? Did he make his children happy and good people with the salary he received from his underground work? Because if he did, that is at least some kind of galactic consolation.

Likewise, later, when you wait for a bus, suddenly a personal question comes to your mind. That bus experience happened to me one morning. When it became clear to me that the tapping device had been put in our home by the time when I said my first hello to my first infatuation. It was a secret to all my friends, but not to the state structure. If I had been able to choose, I wouldn't have wanted it to be like that. If my brother could choose, he wouldn't have wanted it to be like that either. But, you see, we had no choice.

These are fundamental issues and they are very important. You cannot tap the conversations of a nation without any consequences and then expect that nation to be normal. You cannot, later, one morning tell them: we should enter Europe, don't cross the street when the red light is on. They, with their tractors, had trodden down all the intimate coordinates of our human lives, always crossing on red, they had crossed all the traffic lights of human intimacy, and then they ask us to stop on green and be loyal to their conventions.

And precisely because entire generations of children of former political prisoners keep silent, as I do, that's why that omnipotence is possible, although nobody has or will have legitimacy to give it to them... One of the basic questions of ex-communist states is to create mechanisms which will make that page of their past visible, the suffering of entire generations and descendants of the victims in the political calculations.

The Violence of Macedonian Culture

Once more I am a wanderer, a pilgrim through the world.

But what else are you?

Goethe

The ‘biography of the friends’, the one that your colleagues, the Macedonian writers and poets, in the long decades between 1960 and1990, wrote about you, without you knowing. What did those expert and creative quills manage to write in the genre ‘biography’ on the topic: ’a wanderer through the world’, in all these decades?

My father's file shows the principles on which the control strategy was built in the cultural sphere, in the years between 1960 and 1990. If you leave your home, then you are observed. The streets are circled by managers, municipal representatives, policemen, collaborators, informers, DBK[5] servants, your friends, but you cannot distinguish who is who. You are tied to your place, your place has a name, and in my father's case that name is "Intimist". You are an intimist, and as such you are extremely suspicious. There is no reason to be "intimist" in 1961, when all the others are sociologists.

A terrible parade of living and dead poets, literati, accidental people – and policemen parade in my father's file. The world of my father's file is a world of obscene combination of Macedonian writers and policemen, who frequently merge into the same person. That is a world where you don't have stable coordinates of friendship. Most of the ‘friends’, colleagues and writers are here to tighten the ring around their target. Everybody and everything is an ear.

It is clear from my father's file that the type of control which was exercised on him was based on a system of continuous reports, lists and records. An informer submits a report to a manager, the manager submits that document to three other authorities: the information book, the UDBA Department and the file for a legal connection. In January 1988, a person X called my father at home to wish him: A Happy New Year. The content of this wish is forwarded to THREE other authorities.

The records connect the Centre (the heads of UDBA) to the periphery (my father's "friends"). Power is distributed in an exclusive way, in a proper hierarchical order, to the lowest authority, to the final pimp, who records every distress. That recording leads to tragicomic situations. In the informer's document, dating April 1961, my father, during lunch, complained to his "friend" that he was not satisfied with the system, X "well-intentionally" reminded my father that for him personally it was good and he had nothing to complain about. All of a sudden there is a "switch". I'm quoting from the file: Jovan suddenly left the restaurant to talk to a person passing by. In translation this means that my father went out to greet another friend. And that is a very good reason for an alarm in the hierarchical organization. In the operative note, it is required to investigate who the greeted one was, and to set him up as a new target of observation. This organization demands "the real" name of everybody you have greeted, wants to know the ‘real’ name of your permanent criticism of the system, your excess, your poetic sensibility, your ‘illness’.

If you lived my father's life between 1960 and 1990, your informers were always close to you. The system consists of many bodies. But, they don't sit at the table next to you, they don't peek from behind a pot, they don't pretend they are reading a newspaper in the lobby. This is not a film. This is your life, and the informers are your closest friends and colleagues, Macedonian writers. Like all the people in this world, you also talk to your friends about things that are important to you, things that hurt you, make you happy or disturb you. You are a Macedonian poet and everything is important to you which is related to Macedonian culture and the institutions leading it, the Macedonian language, Macedonian villages because you write about them in your poetry, the ideology is important to you because like every poet on this planet you also think that you have the right to have an opinion about it. But while you talk to your friends, you don't know that you are actually talking to a hybrid, two-headed creature who has one face - that of a poet, and another face – that of a plain-clothes policeman. Your best ‘"friends’ are always next to you: in some documents you are at their place, in others you are at a restaurant, in third ones in a club, in fourth ones in a hotel, at a reading, at a meeting, in their business car, in a bar, in an office, yours or his, or hers. All the places listed are actual locations from my father's file.

When you look at this diffusion of the State and its most perfidious penetration into the intimate world with the help of your friends, you cannot but ask yourself, where is the limit? Some of my mother's friends, our poets' spouses, are also unmasked as informants in the file. Where does the list end? What surprise awaits you behind the black felt-tip pens that hide the other identities?

How Much Can a Living Being Endure?

One eye sees, but the other feels.

Paul Klee

My father had manifested a disturbing awareness of being observed all his life. In one transcribed telephone conversation of 27 July 1987, my father complains to X that: All my life I have been constantly provoked, and a living being can endure so much… I will tell you, you will be disgusted… But the more you talk, the more you come across deaf ears and the more you complain, the more people wave you off. You have no way of proving your intimate feeling of being observed. Part of that obscene State structure is for you to become completely lonely. To be cornered in such a way that your informants will remain your best ‘friends’. Even with this vague feeling that he had been observed all his life, when my father opened his file he was astounded by the Kafkaesque scenario, by the rate of the ever-present look, by the long-lasting surveillance and finally by the observer's sadism.

Loneliness is a goal, it is good to be alone. They will do everything so that you are left alone, after everybody has deserted you. When my father gets out of prison, the operative note of 10 September 1987 reads: We find that Jovan was deeply affected by the fact he had been deserted by his former friends. At the moment he feels psychologically worse than in prison.

I was frequently asked how my father survived his political hounding. Only those who have lived through torture know this. The man who has been subjected to torture for many decades, at moments becomes only pain. The pain becomes an object without human attributes and content. I will describe an ordinary day in my father's life, for example from 1994, although all the years before and after were the same. 1994 is seven years later, after my father is already free, after Macedonia has its own state, after his heretical thoughts are not heretical anymore but lucrative.

My father tried to sleep during the day. It was unbearable for him to be awake when there was light outside. For a person who has survived torture, light is a particular problem. The one who is watched all his life, when he himself cannot see, the one who is an object of information and never a subject in communication, is afraid of light because visibility guarantees the functioning of the system. When he was awake, my father walked nervously from one room to another. He would go into a room and leave it immediately. He would stand in the hallway and listen to what my mother was doing in the kitchen; he would knock on my door to see whether something terrible had happened to me, he would find some excuse, for example "I'm reading Tsvetaeva" and without waiting for an answer, he would quickly get out. For hours, behind the curtain, he would worriedly watch the dustman who decided to spend the next three hours until the end of his working day sitting on the pavement under our window. What if he is not a dustman? Many dustmen in the file turned out to be ‘official persons from UDBA’. He would go to sleep. He slept with one eye open and jumped at each sound and asked for an explanation of what had happened, he wanted to see, to be reassured. He lived as if any moment the most important man would come and bring the most important decision that would realise the prophecy of his life. The man who has been through 40 years of political persecution builds strategies for survival. When the doorbell rings, he thinks: who is the next who will be tortured? If somebody rings the doorbell, he stops to listen to the breathing of the one that rings the bell. He barely finds courage to look through the peephole. Even when he knows the person who rings well, he watches him for a long time. Sometimes I try to open the door, but for him it's a matter of life and death to be the first to open the door, so nothing terrible will happen to me. And finally: "Ah Vera, come in… Jasna is at home".

The man who survives torture, after being a subject of observation all his life, becomes the one who cannot be reconstructed through identification with his closest. His world becomes a world which is not based on dialectics. That is an absence from the absence. It is pure presence. A man who survives torture develops an impossible paradox, disconnection at the representation and too many representations. He has a million pictures of the terrible possibilities of the system and pictures which do not bring a memory. That man who survived four decades of torture is my father, the Macedonian poet Jovan Koteski.

Application Adopted!

The repulsive courtesies began once again,

one of them passed the knife over K. to the other, who then passed it back

over K. to the first. K. now knew

it would be his duty to take the knife,

as it passed from hand to hand above him

and thrust it into himself.

Kafka

My father took his file in November 2000. All the people who took their files that year in Macedonia, knew that they had to sign a form. That form reads literally as follows: With regard to protection of data and information about private and family life I request that the entire content of the file shall remain secret until (100 years from my birth, and in my father's case it is entered - my comment) 2032, provided it is not destroyed but given to the Archive of Republic of Macedonia. When you sign that form, the cynical ending follows. At the bottom it says that the application "is adopted".

You see, the horror of the police file is not just the fact that my father lived a life where the police had the face of his closest friends. The horror lies in one supreme agency where his world is even narrower than the narrow world of the old Greek heroes who address the sky with the cry "I suffer injustice". The Greek suffers a terrible punishment, without subjective guilt, but when he wants to find out in the name of which agency he suffers, the sky and the earth will turn around so that he can see. When Oedipus wants to know what happened in his past, the witness appears in the very next act.

My father waited for 40 long years to see. And when he stopped, petrified, in front of the UBK[6] door, before the authority that had tormented him all his life, as before the last chance to let him see, then the UBK services made him submit an application where he asks for his only hope never to be fulfilled. In the form, my father has to ask that the thing in the name of which he suffered will remain closed forever. He submitted an application where he asked for his file to be available to him in 2032. My father wanted to see that he was not crazy when he claimed that he had been observed all his life. But all he essentially wanted to see was what good all that was for. And he had to read that his application - never to see the resolution of his living tragedy - was “adopted"!

My father, in rare moments of humour, called his file a "biography of friends". That is Quixotic humour. First you smile, then you assume a complex expression, eventually realizing that you are laughing at the face of pure sadness. That's the humour of somebody who being innocent survived prison. When you receive a document saying you are rehabilitated, that document is not worth the paper it is written on. You can be the best poet, you were born only to write about her beauty, her golden voice, to write about the ground beneath her feet. You could have written the most beautiful poem about the unfulfilled love of a generation, Anna, but it will never appear on a reading list, because for these dunces even Anna's hair is debatable. After you have survived the pogrom of your time, in which your colleagues wrote your biography without you commissioning it, all that is left for you is to live a Kafkaesque reality of the UDBA daily routine each day for the rest of your life. And to the infinity of your earthly loneliness repeat the verses: "Oh my friends, there is no friend!" Even so, my father left forgiving everybody. The day before he died, my father told me "he was going home".

Children to Compare

Parents are the shield between us and death. As great artists, they don’t have a right to age... Parents are our most intimate possession. But when family intimacy grows to the scale of an international scandal, as happened to us, even unwillingly, thoughts, memories, analyses come up.

Erofeyev

It was a Saturday when I decided to deal with this topic. Five years have passed since then. I arrived at my mother’s with my (newborn) son, and my mother was sad. “They are talking about the Struga Poetry Evenings, your father is not mentioned anywhere.” I probably got cross with her and fell asleep with worry. The district of my childhood remained mournful, that never changed. I was getting all worked up, as if everything depended on me, I knew what my mum was talking about. All had some kind of life in the world, with themselves, some past to look back to happily. Only at my mother’s front door did the past and the world not ring the doorbell, not even us, ourselves - we rang it as if extradited from this world.

The philosophy of the victim popular at the end of the 20^th century was not unknown to me. Had I nestled myself into this family story in that long line? Couldn’t I have been brave and said that bygones are bygones, simply go on? Was I living with the trauma because the trauma had become such a great part of me, or was it precisely the opposite, because it never managed to really nestle in me, because it remained a ‘distant' theme; while others were rotting in prisons, I was the child with the good grades, 'the normal one'; is this text not the same?

Finally, where was my generation standing? What happened to my inter-generation, with us that were the children of that system, and the parents of this? What was the graveness of our doings - where the requirement for confronting the past was systematically necessary, proper in the sense of civilisation and historically important - and where did we pass the limit of not afflicting pain?

My brother went to army service two days before they arrested my father; the same morning when my father went to prison, I started high school. In a few days we were allocated to three different institutions, quite similar, actually. When he completed his army service, my brother chose a life turned towards the future. A psychologist that I spoke to several years later confronted me at one of our sessions with my first, private ‘prison dilemma' when he asked me: ‘Your father got out of prison in 1987, your brother in 1986, when did you get out?’

My brother has a letter which I donated to the State Archive. He wrote it while he was serving in the Yugoslav People's Army in Mostar, Bosnia, to my father, who was serving his prison term in Skopje, Macedonia. In it, our childhood is explained in one sentence, all that my brother didn’t like and despised in my father, and everything he realised when my father went to prison.

Today, my brother studies atoms, he became an atomic physicist and does not live in Macedonia. One morning (he had come on leave, he was 18, I was 14) while my father was in prison, my brother said that the time had come for us to part, the he would no longer recommend me books to read or films to watch. That he was starting on his own path and I would have to choose my own. I agreed, I had no choice. Today, my brother is researching atoms at the institute in Belgrade and in Berlin. Physics and metaphysics for him are things that are closely related, he is interested in the future, and not in the past. I somehow stayed with the family issues. Prison catapulted us in two different directions; we each unconsciously chose to continue one of the two themes of my father.

In the letter to my father, my brother explained everything I never managed to, although I intensely lived with it all. If my father hadn’t gone to prison, I would probably have dedicated my life to something else. I couldn’t even write a proper letter to my father in prison at that time. I wrote how many good marks I had, how much I missed him and how we spent New Year. That is what my letters were like. Later, I remembered Freud: 'What we cannot achieve with flying, we must achieve with limping.’

And this is my brother's letter. All I always wanted but never managed to tell my father was in these several lines:

Dear Dad!

Quite some time has passed since we last saw each other, so I decided to write this letter. I would have done it earlier, but I waited for my leave, to try to find you and to talk about this whole situation. Indeed, I came to Skopje (in the period from 2 -25 March), but my attempt to get in touch with you failed. However, nothing else remains but to try to explain in words what my opinion of this whole newly arisen situation is.

Five or six months ago, when I first found out, I was perfectly convinced of your innocence. Very well aware of your ideas and views (that I largely accepted), I knew that all you had done was done with a deep panhuman and humane intent. I was sure that you were not involved in any terrorist actions because I knew that you never approved of terrorism, neither as a means or as a goal. Every human being who knows you at least a bit will confirm that in life you were led by one sole purpose – to help others, to give even your last piece of bread, if need be. Everyone who has ever been near you must admit that your endless fight against injustice not only does not put you in prison, but places you higher than all thrones. I don’t know. Maybe someone else thinks differently, but I know that everyone who thinks this way can only envy you. Many people, great in spirit and in deed, have been to prison. Prove to all sycophants, mediocrities and evil tongues that you can be great even there. Here is a chance to confirm who were and who still are your true friends.

Coming to Skopje, not only was I not scared but, on the contrary, I was proud to be your son. I was not the least concerned about people’s opinions, but soon I discovered that many of them gave me complete support and that they are convinced that your views are correct. If there was among them a pitiful or malicious look, from them I was only fed with more strength and stamina.

Now I must confess that maybe you and I have had our moments in the past when we have not agreed on various things. But that was only so because I was not capable of understanding that a father does not always have to be interested in driving cars, buying furniture for the home, not to mention all the other thing that average dads do. Only now do I understand that it is not most important who earns how much or whether someone has missed a film or a game on TV. A thousand times more important is the spiritual development of the human, that you nurture, and thousands of others abuse. Only now do I see that you are not a below average, but rather an above average father.

What more can I say? You and I are now in the same position. I know how you feel, but I believe that you will endure. I am deeply convinced that people will realise their mistake and that soon, surely much sooner than you expect, everything will pass. I understand your being there not as a punishment, but as a test that life puts before a person. Endure, because not everyone gets an opportunity like that. Many live their life in the hermetical, semi-transparent atmosphere of their home that does not allow them to see further than their noses. They will never find their true purpose or the meaning of life. Only people like you have a true purpose; creators and ideologists, those that strive towards the universal, neglecting their own interests. These careerists, these feeders of their own ego are not worthy even of contempt. Maybe one day they too will realise that humanity has had enough separation and division, both physically and spiritually. Maybe they will understand that by rising themselves, they will contribute to the panhuman good. Some are already aware of this. Some already feel that they are represented by something that is above them – as Tagore said.

I know that you are like that and that I share your ideas. If one is put in prison for those ideas, then my place is there too. Finally, the whole of life is just a game, an illusion and nothingness compared to the eternity that awaits!

Vasil.

Translated from Macedonian by Vera Trandafilovska and Rodna Ruškovska, edited by Peggy and Graham Reid

[1] UDBA – Yugoslav State Security Administration.

[2] Judith Butler, Antigone’s Claim: Kinship Between Life and Death, New York: Columbia University Press, 2000, p. 24.

[3] Dedinje (Belgrade), Pantovcak (Zagreb) and Vodno (Skopje) were the famous communist political elite districts in Serbia, Croatia and Macedonia.

[4] Viktor Jerofejev, The Good Stalin, Belgrade: Geopoetika, 2005, p. 50.

[5] DBK – short name for State Security Administration of Yugoslavia, also known as UDBA.

[6] UBK - State Security Service in today’s Macedonia.

Interview, 2011: Democracy Finds its Continuity in Totalitarianism

2011-09-04T23:44:00.000+02:00

Interviewfor BIFC HUB May 30, 2011

May 30, 2011 | Tjaša Pureber

Democracy Finds its Continuity in Totalitarianism: A Conversation with Jasna Koteska

Ifirst met Jasna Koteska in 2009 at a conference in Moderna Galerija,Ljubljana. She stepped on the stage in what seemed to be a radical gesture: sherefused to sit and lecture. Instead, she was standing in what at first seemedto be rather uncomfortable manner but which soon proved to be well-stagedperformance that, with her witty and lucid thoughts, instantly captured theentire audience. Among other things, she talked about her father, the famousMacedonian poet Jovan Koteski,who was, along with his family, persecuted by the secret services in the formerYugoslavia. Jasna Koteska has ended her family’s silence on the matter byputting her father’s fate into the sphere of political. And it was this topicthat has gained Koteska international recognition as one of the most renownedcontemporary Macedonian authors.

She is closely linked to Slovenia, for she hasbeen teaching 19th century Slovenian literature for nearly 15 years at Skopje’sstate university. Other than literature, with which she made her PhD, sheworks in the sphere of theoretical psychoanalysis and gender studies and dealswith topics such as intimacy, sanitation, trauma, ressentiment, identities, abjection andcommunism. She was born in 1970 in Skopje, Macedonia, and studied at theCentral European University in Budapest and at the University of Skopje. Shehas written several books and articles. Her book Intimist (whichwas the Yugoslav secret police file’s code name for her father) has beentranslated into Slovene. It explores the 20th century as the world withoutintimacy.

TP: Doyou celebrate the first of May?

JK: Iwould be lying if I said that I celebrate it in any pre-defined, ritualisticway. In Macedonia, the 1st of May is traditionally celebrated with outdoorbarbeques, turbo-folk and lots of alcohol. It is not a message, a voice sentagainst cruel working conditions, but a perverse festivity: you go and workyour ass off in the field, or in the factory, and then, once a year, you getlost in a drunken leisure, celebrating precisely the time spent recovering fromwork, as a form of leisure for the sake of the (next) work period. In my view,Macedonians have a limited knowledge of workers’ rights, not to mention theirpoor tradition as protesters, and the 1st of May, apart from small number ofactivists, remains a fuzzy souvenir from the communist past.

Ofcourse, the meaning of the Day of Labor is highly important, and not onlywithin the 19th century struggle for the eight-hour workday. I agree withBertrand Russell that a four-hour workday would suffice to keep everybody incomfort; but we should also constantly remind ourselves of Bob Black’s famousmanifesto “Abolition of work” and its opening sentences: “No one should everwork. Work is the source of nearly all the misery in the world.” When I was younger,I had his manifesto posted on my fridge, more as a joke. The older I grew, themore meaningful it seemed to me. To abolish forced work, to eliminatecompulsory production – this might be the most central call of our generation.

TP: Canyou relate this manifesto to the present situation in Macedonia?

JK: Black’smanifesto sounds absurd for where I come from. There are numerous Westernmovements: the “living with 2 dollars per day” movement, the Dave Bruno’sconcept of living with 100 or less personal items per year, etc., whichtestifies that some people are tired of the industrial ideals of work andconsumption. But these movements seem ridiculous for my country, in which onethird of the population lives in poverty and is forced to accept whatever jobis offered to them. Many of my fellow citizens indeed do live with 2 dollarsper day; their dream does not exceed possessing 10 personal possessions peryear, etc. Two decades after the fall of communism and the full shelves ofcapitalist supermarkets remain a dream to a third of my fellow citizens. Thatis a reminder why the 1st of May is as important today as ever.

TP: Butit seems that, in the countries of former Yugoslavia, many people look at thestruggle for workers’ rights with some sort of nostalgia, with no real hopes orcourage to engage in it in the present situation.

JK: Iam not nostalgic in any concrete, local-historical way, I hated communism andwould never advocate for its return. But also, we should be aware that when thesocialist movement came here, it meant something only remotely analogous to itsoriginal idea.

Whencommunism began, there were barely any traces of market economy in Macedonia,and literally no industry, which means there were hardly any workers to beexploited. According to the census from December 1945, there were 140 factories,163 enterprises, 8,873 work posts and only 3,391 employees in Macedonia, thelowest in all of Europe. (Slovenia, by comparison, had 1,094 factories, 1,222enterprises and 87,113 work posts). Since there was no industry, the questionwas how to get the money to build one, in order to fulfill the big communistdream of mechanization.

TP: Theyfound the solution in the village.

JK: Yes, theonly place where there was any “real” – and not just virtual – money. In 1939,76.6% of the entire population of Yugoslavia worked in agriculture. However, atthe outset of the Second World War, there were a total of six (6) tractors inMacedonia, six sewing machines and 20 threshing machines! That was the entirebase for production. One third of the peasants literally worked by hand, theydidn’t even have the most primitive working tools. All I want to say is that,when the Western workers’ rights movement is contextualized here, it shows thatthe exploitation was mainly being transferred onto the peasants. The peasants werenot only exploited, but, additionally, were declared a public enemy to thecommunist ideology, and so were confronted with double stigmatization.

Butas a general question, of course, the fight for workers’ dignity is far frombeing over. Marx, in London, saw the big factories gobbling people up, he sawhow people become machines, saw the human as the prosthesis of the machine.Marx’s prognosis on the impoverishment of the workers to the extent that heannounced it, never really happened, if we take into consideration today’sworker, who owns a car and has a microwave oven. However, Marx clearlyexplained that he understands the proletariat as the lowest class segment, whatis today known as a subclass: the unemployed, the sick, the old, the castaways,the homeless. In 1970, the theory of the “leisure age” appeared, when, becauseof the automatization of production, there arose a belief that no one wouldhave to work as much, people would remain idle throughout their days. But thisdid not happen, and statistics says that the workers today work more than theyworked, for example, in the 1980s.

AlthoughMarx’s definition of the end of capitalism proved to be incorrect, what hasremained true is his detailed analysis of the Capital that today transforms inall possible ways (decrease of fees, the transfer of large corporations toThird World countries because of the cheap labour available, etc.), and Marxhas remained a disturbing reference without which the 21st century cannot beviewed.

TP: Onyour blog, there is an interesting essay you wrote about the latest pressureand court persecution against critical members of Macedonian civil society. Itseems those processes are not meant so much against any concrete person as theyare to frighten everyone else who dares to challenge the existing norms, whichare determined by the elite class of Macedonian society.

JK: Yes,this is an ongoing phenomenon. Unfortunately, it is not a new trend, andpossibly not only linked to small countries without the critical mass forgenuine societal reform, as is the case with Macedonia. In an important essayby Michel de Montaigne on the “Art of Conference”, already in the 16th century,the pair “public dialogue/court” is mentioned in the very first sentence.Montaigne says: we do not correct the man we hang; we correct others throughhim. This combination of “dialogue/court” was commonplace during communism aswell. But capitalism is not that much better. Look at the astonishing data oninhuman torture in the Guantanamo files released a few days ago by Wikileaks.They show the ugly face of capitalist illegal prisons, their own Gulags. Itseems that democracy, of which we are all proud nowadays, oddly enough onlyfinds its continuity in totalitarianism.

Thequestion regarding Macedonian elites is mainly confined to the political elites(and their controlled media, judicial and financial satellites). With the 2008budget adjustments, the intelligence and counter-intelligence administration ofMacedonia was allocated much more funds in comparison to previous years. Afteryears of careful investigation of the secret services, today we know that theirdarkest secret was that they were never really aimed at foreign policyintelligence.

TP: Youoften say that their main task was to work against the inner enemy, as it wasin the case with your father.

JK: Yes,their main task remained to be the work of discovering and discreditinginternal dissidents, as in a famous communist phrase: “Who is not with us, isour enemy.”

ButI would also advocate looking into this question from the other way around, andwhat it means for the so-called “neutral citizens”. We know that when the bookHitler’s Willing Executioners from 1996 by Daniel Goldhagen appeared, it causeda lot of controversies because the author claimed that the number of killedJews was known to the majority of Germans, and that the refusal to participatein the genocide was punished neither by death nor by any mayor injustice. Thosewho refused to collaborate with the state authorities didn’t suffer anypersonal harm. Moral choices are always possible, especially for theintellectuals. The problem is that the intellectuals are most frequently thestate’s servants and are pecuniarily dependent on it. Darius Rejali, the authorof the book Torture and Democracy, says: “Torture is not useful for collectinginformation. People think torture worked for the Gestapo, for example. Itdidn't. What made the Gestapo so scarily efficient was its dependence on publiccooperation. Informers betrayed the resistance repeatedly in Europe, andeveryone knew this, but it was more convenient to say the Gestapo got the truthby beating it out of us.” Regardless of the illusion about the ideologicalstyle, which may vary from liberal to cruel, the critical voices are alwayscrucial in keeping the society healthy. Silence kills people.

TP: Youand your family were faced with a traumatic experience because your father wasthe victim of repression by the secret services in the former Yugoslavia. Itseems you take the steps of many relatives of regime victims, especially thosein Latin America, who fight for the recognition of being, for stopping beinginvisible, by publicly talking about the experience. Have you been able to cometo some kind of conclusion by putting the personal experience of your familyinto the sphere of political?

JK: WhenI started studying my family’s past, I was not led by the need to understandgreat history, I didn’t want to dismantle the logic of the Yugoslav communism.I wanted to come to peace with my family’s past. I felt some kind of personalhistorical loss, some unrecognizable sadness, as in people who live with theburden of a sadness that cannot be publicly grieved.

Mybasic premise was that if the post-communist states want healthy nations, theyhave to psychoanalyze themselves extensively, in order to know what happened tothem and where they are now. So I invited the children of the former politicalprisoners to open the communist files they kept at home, saying: I know youkeep away from the drawers, because it hurts you, but if you open them, once,maybe it will start hurting less.

TP: Whatwould you say your basic “coordinates” were before the beginning of thisprocess?

JK: Myquestion was: what kind of reconciliation is still possible for the people ofmy generation (born around the 1970s), for our intergeneration, for us who werethe children of that system and the parents of this one? If the requirement ofconfronting the past is systematically necessary, proper in the sense of anevolving civilisation and historically important, whence did we pass thethreshold to stop afflicting pain? In short: what would be the best approachfor making peace with our ideological past?

Inalmost all the former communist countries, there was a legitimate question ofthe next generation: should I perform artificial respiration procedures on myparents, should I keep my parents’ family universe from slipping into theunconsciousness of history, displaying communist paraphernalia and pretendingcommunism hasn’t left anywhere, or will I question their world? You rememberWolfgang Becker’s film Good Bye Lenin, where the leading hero’s mother wakes upfrom a coma and the doctors warn her son that it will be shocking for her tofind out that while she was in a coma East Germany ceased to exist. So, the sonstarts to recreate the DDR as it used to exist in his mother’s apartment. Thiswas an excellent lesson, that changes in the real political universe alwayshappen as a nightmare, while people are in coma, and the right diagnosis isthat the historical changes fall on their children. Benjamin has formulatedthat question: “We must wake up from the world of our parents. But what can bedemanded of a new generation, if its parents never dreamt at all?”

ButI admit, I was not well aware of what I was getting into. As you rightfullysay, when you put personal memories into the sphere of public, there is a bigdanger of their being instrumentalized by the political elites, especially insmall countries like Macedonia. As much energy as I have spent writing my bookabout my communist experience, I have spent the same amount of energy defendingit from the rightist wings of my society.

TP: Macedoniawas, I think, the only of the ex-Yugoslavia countries to accept the lustrationlaw. Too late, you said. You also say that the law should only deal with thecrimes by the previous regime. But it seems to me that the state control hasmerely taken new turns in multi-party democracy, but is no less violent towardpersonal freedom than the socialist regime was. Perhaps only the mechanismshave changed.

JK: True.It is too late for lustration. The successful lustrations in the EasternEuropean bloc were already done in the early nineties of the last century. Butit is not too late for the confrontation with the past. Only, it should havehistorical value, and not political.

TP: Thisis why you want Yugoslav archives to be open for public?

JK: Formore than half a decade now, I have been publicly speaking about the need forde-classifying the archives of communist Macedonia and opening themimmediately, on the principle “all for all”, without mediation of politicalstructures and the media – essentially the same process that Wikileaks hasdone, but to an unparalleled degree – not only for the past, but also for thecurrent archives of the secret services and of diplomacy. That is why, to me,Wikileaks is the hero of our time.

In2008, the Macedonian Parliament voted for the so-called “Lustration Law”, whichwas planned to cover the period from 1944 to 1990. According to this Law, theaccuracy of any statement that a present or a future official had notcollaborated with the secret services would be vetted by a Committee selectedby the Parliament. The problem with this solution is that it again includes anauthority of mediation (this time it is the Committee, which mediates betweenthe past and the people), which means that even with this Law, the archiveswill not actually be free.

And, as you rightfully say, the bigger problem with it is its politicalinstrumentalization. In 2009, the Law on Lustration was amended to state, interalia, that the lustration has to cover the period from 1945 to 2008! Luckily,the Constitutional Court annulled the respective stipulation about the durationof the lustration and ruled that it should stop in 1991, when Macedonia gainedits independence.

Butyou are right about the present state of affairs, as well. In Macedonia, at themoment, there is an ongoing debate about controversial government-proposedamendments to the Law on Electronic Communications that is still in the processof being passed by the Parliament, which allows for the invasion of citizens’privacy on a massive scale, thus creating a legal basis for the arbitrary andunlimited use of electronic communications. It entails surveillance of citizenswithout a court warrant, therefore without the possibility for any externalcontrol according to the principles of transparency. It is even at odds withthe provisions of the constitution and, even more, similar amendments havealready once been dropped as unconstitutional by the Constitutional Court. Inother words, maybe Evgeny Morozov’s dark diagnosis of the Internet as a newtool for totalitarian control is true. We should be aware of these dangers.

TP: Oneof the first myths every nation has to create is the one about its history.When Slovenia was entering the EU, we witnessed a significant turn towards animagined ancient Slovene identity, as if in fear that we would lose somethingwe never had. This process often, of course, leads to nationalism andexclusion. It seems to me that Macedonia is going through a similar process,since we can see many politicians trying to create a link to the ancient Greekorigins of Macedonia. But if you can understand the politicians and theirpopulist lies, how can we explain scientists being as uncritical as they canpossibly be on this matter, even contributing to it with the misrepresentationof the historical facts?

JK: Iwill answer with the best answer I have ever yet heard, given by the Macedonianprofessor Denko Maleski when he was interviewed for the Greek television on theissue of the name dispute: “In the Balkans, to be recognized as a nation, youneed to have a history of 2,000 to 3,000 years old. Since you (the Greeks) madeus invent a history…we did invent it! The pressure we received from the Greekpolitical world has had as a result that we have been forced into the arms ofthe extremist nationalists, who today claim that we are direct descendents ofAlexander the Great.”

Ofcourse, the ancient roots of today’s Macedonia is a nebulous myth, and also,the attitude of today’s Macedonia should not be based on this premise: youdon’t recognize us, now we will invent our history, and you will have torecognize it. Because, of course, it is the responsibility of the Macedoniancitizens to remain calm in this name dispute, and to insist that an identity issomething you have and do not need to justify, be it national, social,political, gender, sexual or whatever else. But Macedonians do not have eitherthe power or the knowledge needed to stay calm and to stop falling into theirrational. However, we have to be aware that the big part of the reason whymany scientists and classicists in these desperate times are remaining silentagainst the irrational and are not making a clear distinction between today’sMacedonia and the ancient one is because the state needs our lie aboutantiquity to justify our failures, our low-quality products and our provincialthoughts. If you claim you are the oldest around, at least you can claim thatonce you were great and, if not now, you were great in the past. Whatever thepoint of view, this is a sad story, both a political one (of ours and of ourneighbors) and a national one.

TP: Lately,we are witnessing a wave of Yugo-nostalgia throughout all of the post-Yugoslavcountries. People are creating myths without any serious relations to the realhistorical experiences. How do you explain such phenomena? Is this a symptom ofthe helplessness of people who instinctively feel something is wrong incapitalism but feel there is no future alternative and so turn to an imaginedpast one?

JK: Nostalgiais a strange cookie. The entrepreneurs who sell paraphernalia serving thesocialist nostalgia today (posters, remakes, the entire image) are capitalistcows there to milk cash. It is logical today to support the socialist nostalgiaonly if you are a capitalist. Which paradoxically means that if you writeagainst communism, you are still nostalgic!

Onone hand, I think that the first gesture of Macedonia’s real awakening from thecommunist dream, paradoxically, was when all the Yugo-nostalgic iconographyfirst started appearing – for example, establishments such as bars andrestaurants with names like “Broz Caffe” and “At the Marshal”, or postcardswith Titoist themes, or even newly emerging political parties, and so on – allof which provided dizzying confirmation that we have lived through a change inthe political world. There is a new political party, “Tito's United LeftForces”, that appeared in Macedonia in 2007 and which is proof that Tito’sforces are part of a dead, past time. Small as they are, they even managed tosqueeze one councilor onto the Skopje city council. Now we want to check Tito’sdecisions, to see if they are still functional and to see what was good in thatsystem. In other words, the clear distance from the communist tradition canhappen only when people begin to see communism as a period “other” than theirown.

Onthe other hand, capitalism today has organized the entire recognizablecivilization, it has monopolized reality and it is a cruel system. Furthermore,the transition is terribly problematic; it shows the horrible pit ofinhumanity. But the trick is that it was the same in the years of communism.Verdery gives a genius insight into the communist subordination before thecapitalist definition of civilization. She says that the irony was thatindebted regimes from the communist countries refused the definition imposedfrom without, and had they united to default simultaneously on their Westernloans (which, in 1981, stood at over $90 billion), they might well have broughtdown the world financial system and realized Khrushchev’s threatening prophesy:“We will bury you! Your grandchildren will be Communists!”

Thisdid not happen, and instead, it showed how crucial the capitalistic monopoly isfor the definition of social reality. And that horrible stability of the cruelCapital is another reason for the nostalgia.

TP: Itseems there are other reasons, too, however.

JK: True.In 2007, on a panel about communist nostalgia in Budapest, a Hungarian Jew toldme: “My mother is 93 years old and she still talks about how good her youthwas. In 1942, she was 28 years old. When I asked her how it is possible to benostalgic about the period of the Third Reich, and she was a Jew, my motherreplied: it is better to be 28-year-old girl, even in Nazi Hungary, than93-year-old grandmother in today’s Hungary.” This is probably one of the mostcorrect insights into nostalgia: when I long for the past, I long for theyouth.

Butmaybe most important for the Yugoslav nostalgia is the fact that simply theterritory was bigger. Though to some that may seem irrelevant, I argue it isnot. Now, we are all stuck in our small nations, lacking the critical mass andwe feel claustrophobic.

TP: Isthe art world in Macedonia capable of producing any sort of meaningful critiqueof the current situation or is it capitalizing on the radical ideas andgestures by fetishizing and therefore neutralizing it? Is the financing ofartists by the state a way to neutralize them?

JK: Atthe moment, the biggest Gaius Maecenas here is the Government of the Republicof Macedonia, which is spending enormous amounts of budget money to erectmonuments to Alexander the Great and other more recent historical figuresmainly in or around the city’s main square.

TP: Thisis changing Skopje as we know it.

JK: Mostof this novel building spree is a result of a concentrated, single governmentalproject entitled “Skopje 2014”, which consists of all sorts of things: frombaroque-like buildings to antique memorials. Most of us just throw scaredglances at them, since all the opposition movements against the “Skopje 2014”project proved incapable of stopping the Government’s aggressiveness to reshapethe landscape and, with it, its identity and our memory.

Weare being intensely exposed to what is here referred to as “the process ofAntiquisation”, which, of course, is falsified, potentially corruptive andhighly controversial and, on top of it all, it also further segregates theethnic groups living in my country, since most of the monuments only serve thepurpose of building up the dominant Macedonian group identity, while Albanians,Turks and other ethnic groups are shunned.

Thereare many art movements that are opposing the present craze of the Government,and such movements utilize the only resistance they can presently muster – thatwould be: art, protest songs, literature and performances – I can single outthe informal chorus called “Singing Skopians”, a chorus that sings a cappellaat various locations in Skopje as an act of resistance via art.

Ясна Котеска: Архив, травма, помирение (2011) in Bulgarian

2011-09-03T12:26:00.001+02:00

Архив, травма, помирение

ЯснаКотеска

Published in: Ясна Котеска: „ Архив, травма, помирение“, Социологически проблеми 3-4 (Свидетелство и архив:Контексти на микроисторията),год. XLII, книжка 3-4, София, 2010, 22-40.

Образът на Ленин

През лятото на 2009 година посетихНационалната художествена галерия в София, където се провеждаше изложбата„Образи от подземието“ на кураторката Бисера Йосифова – колекция от паметници,скулптури и картини от българското комунистическо минало, с лицата на Маркс,Ленин, Сталин, Тодор Живков, Георги Димитров и други комунистически лидери. Следкато разгледахме изложбата, моят петгодишен син, тичайки из задния двор нагалерията, изведнъж се наведе над нещо, което приличаше на голяма скулптура наЛенин, лежаща в тревата; най-напред видях сина си как се ръкува с нещо, коетоприличаше на бронзова ръка на Ленин, а след това, за моя изненада, синът ми сенаведе още по-близо към лицето на Ленин, падна на колене и го целуна по лицето.

Заради семейната ми история проявената от моето петгодишно дете емпатия къммъртвия Ленин особено ме засегна. Сигурно причината за жеста на сина ми бе очевиднотоунижение на Ленин. За моя син това не беше историческият Ленин, а просто засрамениятЛенин. И си припомних нечия бележка, че срамът е единствената интимност,недокосната дори и от нас самите. Всички скулптури бяха изложени прави, самоЛенин беше паднал, и за моя син единственият начин да смекчи неговия срам бешеда му подаде ръка, да целуне падналия човек от скулптурата. Сигурнотехническите причини за унижението на Ленин бяха, че скулптурата е билаогромна, за да се внесе в залата, или пък това беше артистичният коментар наминалото: ако не за друго, то поне заради жертвената равносметка наперманентната революция, „Ленин, най-малкото, си заслужава да бъде (понетолкова) унизен”.

Но проблемът е много по-голям. След паданетона Желязната завеса въпросът беше: какво да се прави с паметниците накомунистическата пропаганда в Източна Европа? И в някои случаи паметниците бяхаунищожавани (или премествани, отвличани, нападани), а в други бяха изграждани Mementoпаркове, най-често извън градовете (като субурбнистични ‘чекмеджета напаметта’), места, където човек отива да се подсети за отхвърлената идеология,да почувства тежестта на бруталното и абсурдното, да види неприличната тежестна бронзовите тела, които вече никому не принадлежат, но все едно – съществуваткато ‘чекмеджета на паметта’, които припомнят за безумието на една ера.

Но какво да се прави, когато ‘чекмеджетата напаметта’ са вградени в нас самите?

Последният политически затворник[1]

Моят баща беше македонски поет. Неговото име еЙован Котески (1932-2001), автор на 24 стихосбирки. Баща ми е и един от последнитеполитически затворници в Югославия. Арестуван е на 2 септември 1985 г. и еосъден на петгодишен затвор. Обвинен е в нелегална дейност, която целиунищожаването на Югославската федерация и създаването на независима македонскадържава. Акцията сред македонските писатели за неговото освобождаване отзатвора (безпрецедентен случай) започвапрез 1986 г. под натиска на американския поет Алън Гинсбърг, който същатагодина посещава Македония.

След намесата на югославския ПЕН-клуб (съсседалище в Загреб) през юли 1987 г., след две непълни години затвор, Котески е„пуснат от затвора”. Най-голяма заслуга за неговото освобождаване имахърватският писател Предраг Матвеевич, който организира петиция в неговаподкрепа. С писма до Окръжния съд в Скопие и до Федералния съд на Югославия вБелград Матвеевич успява да издейства преразглеждане и отмяна на присъдата. Вписмото до Окръжния съд в Скопие Матвеевич пише: „Искахме и искаме обяснение (занеговото обвинение и затваряне) от всички страни (свързани с този процес), отмакедонските писатели (които не са се произнесли публично за тази присъда), отписателските организации (които не са го защитили), от съда (който го е съдилпри затворени врати и без никаква публичност).”

Дори и югославският ПЕН клуб (който е част отюгославската политическа инфраструктура, за чието разрушаване баща ми е съден)остава смутен от пасивното отношение на Дружеството на писателите на Македония.Но македонските писатели и негови колеги не са смутени. При все товакомунистическата голгота на баща ми не започва и не свършва с неговатазатворническа присъда от средата на 1980-те години на ХХ век.

Баща ми е арестуван за пръв път през 1948 г., когато е бил на 16 години,вероятно защото същата година неговият баща, дядо ми Васил Котески, който е билсладкар емигрант в Братислава, е затворен от словашките тайни служби и е осъденна девет години затвор. Баща ми повторно е прибран от службите през 1950 г. и еосъден на три години затвор заради „вербално престъпление” срещу маршал Тито,но е освободен няколко дена по-късно. За трети път е арестуван през 1952 г., повреме на една младежка бригада в Маврово, за четвърти път през 1954 г. и такадо безкрай; тайното комунистическо досие на баща ми носи кодовото име„Интимният” („Интимист“)[2]и е „официално” открито с дата от 1961 година. Последният документ от неговотодосие е от 1988 г., но повечето изследователи (на полицейските практики натайните службите) смятат, че неговата разработка е продължила поне до 1990 г.Последното десетилетие от своя живот Котески прекара в своя дом в Скопие вотносителна изолация, страдайки от параноя. Умира на 12 юли 2001 г. в Скопие, внай-близкия си семеен кръг.

Когато през ноември 2000 г. баща ми за пръвпът ми показа досието си, нанего всъщност са му оставали само още няколко месецаживот. Толкова време имахме, време за помирение. Но някои от нас, децата наполитическите затворници, нямаха дори и този късмет. Първото нещо, което мипоказа, беше графата: "Сътрудничество с [органите на Министерство на]Вътрешните Работи: нямал." А после четеше тези 300 страници (от колко ли още всъщност) на своето досие,страници само с няколко имена, страници, в основната си част задраскани с флумастер;четеше ги, за да констатира това, което е знаел през целия си съзнателен живот:че най-малко четиридесет и две години от своя общо шейсет и девет годишен животе бил обект на разследване. И тогава разбрахме, че параноята не е била параноя,че страхът не е бил ирационален лукс, а висше състояние на съзнанието. И следтова: четеш, боли те, но поне се убеждаваш, че не си луд.

***

Досието на баща ми с гриф „Интимният” („Интимист”)е едно од 14 572 официални лични досиета, водени за лица, които комунистическатавласт в Македония е третирала като „вътрешни неприятели“. Неофициалните изворисочат наличие на повече от 50 000 лични досиета. Изработването на тези досиета едело на огромен брой „културни работници” и „случайни хора”. Ето как изглеждат„делата” на тези „невидими труженици” в един особени фокус: досието с етикет„Интимният”.

Представете си за момент, че през април 1961 г.вие сте баща ми, македонският поет Йован Котески. На 18-ти същия месец вие сесрещате с вашия приятел (името му е зачертано с черен флумастер), за даобядвате в хотел „Македония“. В разговора вие се оплаквате, че македонскитесела са бедни и че в Македония има твърде силно сръбско влияние. Вашият„приятел“ всъщност е доносник и веднага предава този разговор на службите. Презюни 1964 г. вие сте на гости при някакъв приятел и сте сред група македонскипоети. Обсъждате някои словенски списания. Писателят-домакин е доносник. Същиямесец се разхождате „по корсото“ (както е написано в досието) с трима отнай-известните македонски писатели. Единият от вас е доносник. Същия месец стрима македонски писатели сте на гости при четвъртия. Оплаквате се (цитирам отдосието) че: „Вашингтон в емисията си за Югославия на сръбскохърватски езикдава много по-детайлна информация, отколкото нашият печат“. Македонскиятписател и ваш домакин е доносникът. През октомври 1964 г. с няколко души сте внечия канцелария (зачертано е чия). Това е „работното помещение на сътрудника“.Същия месец с петима колеги писатели сте в хотел „Турист“. Говорите за „оставкатана Хрушчов“. Вие казвате, че се води „прокитайска политика“ – един от вашитеприятели е доносникът. Същия месец е паднал някакъв самолет над Авала[3],а вие сте на гости при ваш колега, поет, общо сте петима македонски поети. Виеизразявате съмнение, че не „може току-така да падне самолет над това възвишение”. Домакинът е доносник.

Ако сте живели живота на баща ми между 60-та и90-та година на ХХ век, то с вас са живели вашите доносници, те са винаги до вас. Властта еразпръсната в много тела. Но те не сядат на съседната маса, не надничат иззадсаксията, не се преструват, че четат вестник във фоайето. Това не е филм. Товае вашият живот, а информаторите са вашите най-близки приятели и колеги,македонските писатели. Светът от досието на баща ми е свят на някаква извратенакомбинация от македонски писатели и полицаи, които често се сливат в един и същичовек. Това е свят, в който нямате стабилна координатна система за приятелството. Повечето „приятели“, колеги иписатели, са тук, за да стегнат обръча около своята мишена. Въпреки ясното съзнание,че цял живот е бил следен, когато баща ми отвори досието си, беше смазан откафкианския сценарий, от степента на всеприсъстващия поглед, от дълготрайносттана наблюдението, от садизма на тези, които са го наблюдавали.

Когато четете досието на баща ми, първиятвъпрос, който ще си поставите, е: защо македонският писател в годините между60-та и 90-та година толкова систематично и ревностно движи машината на властта? И следтова: каква е менталната матрица на този македонски хибрид (поет-полицай), кaкъв всъщност е бил движещиятмотив на македонските писатели за това съучастничество? Користта, страхът, базисната идеологическа непросветеност,любопитството, злорадството, „философското” желание за познание, социалнатазлоба или садистичното удоволстиве от факта, че следиш някого (следователно имашвласт над него)? Садизмът се проявява като един от най-важните движещи мотиви втози документ. От страница на страница садизмът се изсича като че с нож вдосието на баща ми. Четете и осъзнавате садизма на една култура. И онемявате. И много години сте безмълвни, не можете да проговорите „на тазитема”.

Обозначителите, на които се основава досието на баща ми, имат ясна бинарна функция и дамгосват:полезен – вреден, луд – не е луд, опасен – кротък, нормален – абнормален. Тя еключ за насилствено лепене на етикети, за насилствена диференциация на всекичлен на тази общност: кой е този човек, с когото сте се срещали, къде трябва дастои той в йерархията, как да бъде охарактеризиран, как да го припознаете. В полетата надосието следват безброй бележки на оперативни лица и се дават съвети за по-нататъшнотоследене на „обекта”. Част от съветите се отнасят до това кой е най-добрият, зада продължи именно той да упражнява постоянен индивидуален надзор над баща ми.Например, още в първия документ от досието на баща ми (от 1961 г.) стои забележката:„Х има условие и разчитаме да се пласира пред това лице (това лице е баща ми), тъйкато смятаме, че Йонче му има пълно доверие”.

Когато през декември 2005 г. публичнопроговорих за досието на баща ми, започнах да получавам анонимни и полуанонимнизакани за сигурността на моето семейство. А никой не е идиот, аз мога безминалото на баща си, но не мога без бъдещето на сина си. Стана ясно, чекомунистическите теми все още са травматични, че те не са така наивни иневинни, както видимо изглеждаха. Престанах да се опитвам да разбера дали групатаот полицаи, с която е бил арестуван като съучастник баща ми, е била част отвътрешните подструктури на службите. Това не би могло да се разбере, освен аконе се „разпитат” същите тези структури. Комунистическата трагедия на баща ми ибез това е много по-голяма от самата същност на удбашката[4]история от 70-те години наХХ век и много по-трагична от самото му затварянепрез 80-те години. Неговата цялостна комунистическа голгота е продължила 40години.

Феноменология на доносника

Още от първичния анализ на досието на баща мистава ясно, че системата за контрол, на която се основава нашето общество, еедин предпоставен субект, носител на предпоставена истина, а това е самиятдоносник. Доносникът е този, който знае, Доносникът става Значимият Друг,носител на интерпретацията и на истината. Той става генерализираният субект, закогото се предполага, че знае, следовтелно има власт – той става бог, малък,местен, политически, но все пак Бог.

Следеният, от друга страна, не е битие, коетоговори, независимо че през цялото време е наблюдаван в своето говорене, той ебитие, което е обект на експеримент и като такова трябва да премълчава.Експериментът ще предизвика в него ред смущения, всякакъв тип разстройства, нобивайки битие, което не говори, той няма право да поставя под въпрос желаниетона експериментатора, желанието на доносника да узнае всичко, стигайки чакдо утаеното.

Още в първия документ от досието на баща мимогат да се разчетат важните особености, които очертават профила на доносника.Това е документ от пет страници (с дата 18 април 1961 г.) и в него зачертаният с черен флумастеринформатор със „свои думи” предава на службите разговора, който са водили сбаща ми в хотел „Македония”.

След като баща мисе бил „похвалил”, че има постоянни приходи, изведнъж рязко се променил и „нервно” заявил, че цялото това лично добруване не струва нищо, защото(цитирам от донесението на информатора според досието): „Там, където фактическиживееят македонци, в селата, в забравените краища, за тях нито се пише, нито седържи сметка за този народ“. И: „Македония ебила 500 години под турско робство, а днес е под сръбско робство.“ И още: „Навсякъдесе казвало: Македония, а тази Македония оставала разпокъсана на няколко дяла иот нея нищо не е останало“.

Когато Х „добронамерно” му напомнил, че поне нанего лично му е добре, изведнъж настъпва „обрат“. Цитирам от досието: „Йончеизненадващо излезе вън от ресторанта, тъй като някакво лице минавало [и] той отишъл да разговаряс него.” В превод това означава, че баща ми е станал да се поздрави с другприятел. А това е повече от достатъчна причина за тревога по йерархичнатаверига. Оперативната бележка „нарежда” да се види кой е поздравеният и изискватой да бъде набелязан като нова цел за проследяване.

В оперативната бележка оперативният работник (отслужбите за сигурност) записва, че на информатора „не било присъщо да прибавянеща и да преувеличава нещата, за които реално донасял”. Тези двамата,информаторът и неговият оперативен работник, са хора, които вярват, че може да се измери нещотолкова неизмеримо, каквото всъщност са човешките мотиви. Но вижте, от началотодо края тук имаме едно картезианско действие, което с нищо не води до същинскознание, а само до някаква сигурност. Информаторът не е някой, който знае, той енякой, който е сигурен за системата. Няманищо отвъд тази сигурност, което да гарантира упълномощаването натози информатор, това, че той точно ще предаде случващия се разговор. Няма нищоотвъд това място на сигурност, което да гарантира, че тозиоперативен работник е в състояние да прецени на кого може да се доверисистемата. Точно от този тип парадокси произлизат всички трагикомични места вдосието.

Именно в същия документ баща ми бил казал наХ, че „пишекниги, а сега вече имал написана книга за македонските печалбари, която еотпечатана в Загреб и от това изкарал доста добри пари”. Вижте, баща ми никогане е писал и няма такава книга. Като поет той може наистина в главата си да еимал такава книга и да е замислял един ден да я публикува в Хърватия. Всекипоет носи в себе си нещо от барон Мюнхаузен. Субектът в своето ‘моментноотношение’ може да бъде воден от желание да се представи като по-добър,отколкото е, като по-лош от това, което е, като различен от този, който е. Нотова не е значимо за невидимите структури на властта. Развръзката е такава, чев оперативната бележка инспекторът иска следното: по-обстойно да се проучатвръзките на баща ми с Хърватия. Той самият (според досието) „се съмнява занеговите връзки със Загреб и изобщо с Хърватия”. Виждаме как Загреб ставаХърватия, как отпечатаната (несъществуваща) книга се превръща във връзка и т.н.

И двете странисъздават поезия с тази минимална разлиа, че едната поезия (на поетите) епредназначена да насърчава фантазията у читателите и слушателите. Другата„поезия”, тази на Службите за сигурност, в известна степен, е доста съмнителна.Онова, което става ясно от това кратко съобщение нареждане (в досието на бащами от 1961 г.), е, че македонското културно пространство е затворено от еднасистема на контрол, която по същество вярва в прозрачността на субекта, впознаваемостта на нещо толкова сложно като „отношенията на субекта”.Информаторът и оперативният работник се отнасят към другите като имащиспособността (и властта) да ‘осъзнават другия’. Те се уповават на безкрайнавяра и увереност, че могат да разпластяват, да проникват в другия. Каква е тазивсемогъща компетентност, предадена в ръцете на информаторите? Кой им я дава?Дава им я само този, който може да им я даде – „системата за контрол”. Не еважно, че субектът на следене, както и всеки друг субект, сам по себе сивсъщност е безкрайно сложен. Важно е, че доносниците, които задвижват „машинатаза контрол”, вярват в такова нещо като прозрачност на субекта. Субектът наследене, както и всеки един субект на този свят, в своето ‘моментно отношение’ къмнещо и някого може да бъде тласкан от различни нагони, фантазми и желания: желаниеза изтъкване, желание за оплакване, от потребност да се представи за това,което не е, или за онова, което иска да бъде. Всъщност този субект е винагитолкова сложен, че няма такова нещо, което да гарантира, че обяснението за„отношението на един човек към” ще бъде обективно. Виждаме как доносникът ставасубектът, за който се предпоставя, че знае, Лакановият sujet-supposé-savoir[5].Той е носителят напреноса. Той има дефицит на критерии, но доносникът добре замества този дефицитс церемонии, със симулации, през които се убеждаваме, че той знае. И доносникът,и оперативният работник не разполагат с нищо, което да гарантира, че те знаят,но тази гаранция не им е необходима, цялата система е тяхната гаранция.

От досието на баща ми е ясно, че типътконтрол, който е бил упражняван върху него, се е основавал на система отпостоянни доклади, списъци и протоколи. Информаторът поднася доклад доинспектора, инспекторът доставя този документ до три други инстанции, в чиятодокументация той съответно влиза: книгата за информации, архивът на съответнияотдел на ДБК и папката за явната връзка (информаторът и явките с него).Протоколите свързват центъра (главните действащи лица в Управлението на ДБК) спериферията („приятелите“ на баща ми). Властта се разпръсква по изключителенначин по всички точки на йерархичните нива и взаимоотношения, в които присъствабаща ми, до най-ниската инстанция, която записва всяко притеснение на следения.Това писмено регистриране на „неговите движения” стига до трагикомичниситуации. През януари 1988 година в дома на баща ми се е „явило лицето Х”, зада изрази „новогодишни поздравления и пожелания“. Тяхното съдържание епрепратено до ТРИ други инстанции.

В търсене на „патологичния” излишък от смисъл (или: за изначалнатавина)

Споредразлични документи в Македония от 1960-та до 1990 г. освен с активно действащи професионалниполицаи на структурите за наблюдение на „съмнителните“ лица били захранвани с от12 000 до 40 000 доносници, които са работели за Службите на македонскатадържавна сигурност в посочения период. Те оперират и сред македонските културнидейци (по-точно били са част от тях). Те са не само носителите на системата, нои носителите на истината.

Какво искат даузнаят тези доносници? Каква истина очакват да открият? Тяхната задача е данамерят всичко онова, което (лично) те преценят, че е патологично. Когато някойима заплата, а продължава да се оплаква от системата – това е излишно, аизлишното е патологично, и то трябва да се санкционира.

Когато затварятбаща ми, се навързва цяла серия от „трагикомични“ ситуации – моето семейство и неговитероднини няколко дни си разменят по телефона безкрайно множество от предположениязащо е арестуван баща ми. Според подслушваните телефонни разговори (документитев досието) службите са алармирани за всяко едно от тези предположения. Етонякои от тези разговори (под Х означавам всички мои роднини, ще ми позволите дазащитя тяхната самоличност, след като вече десетилетия наред са подложени натотално наблюдение):

3 септември 1985 г.

Х: Заради гората ли е?

Х: Не знам, нищо не ми рекоха.

Х: Кой номер има Х(роднина)?

Х: Не знам кой номерима.

Х: А онези от Лисиче?[6](в Лисиче по това време живееха трима мои братовчеди).

Х: Не знам, никога несъм говорила с тях.

Забележката наинспектора под този разговор е задраскана, но думите „Лисиче“ и „гората“ саподчертани.

3 септември 1985 г.

Х: Сигурно е зарадигората.

3 септември 1985 г.

Х (полицай роднина): Криво ми е, че изобщо не ме послуша. Аз толкова пътиму правих забележка да не приказва пред всеки, казвал съм му, че нашите и покръчмите ходят да слушат такива разговори, от това си вадят хляба.

4 септември 1985 г.

Х: Трябва да е нещо във връзка със Стружките вечери[7].Сигурно е прекалил и с приказките, и с пиенето... (Трябва) добре да им обясниш,че човекът е бил предизвикан и нервен, защото са му изсекли дървата и т.н.

12 ноември 1985 г.

Х: Когато останахме сами, ми казва: на мен Йонче ми е семеен приятел от1954. Иначе той е юрист от Кавадарци, заместник-прокурор. Ако обвинят Йонче занещо, странно, той е само една поетична лира – нито е сторил, нито може дастори нещо! Забележката на инспектора гласи: „…(нечетливо) за да отстраним тезисплетни… (нечетливо)… Какво могат да (нечетливо) направят? Кой езаместник-прокурорът?"

3 ноември 1985 г.

Х: Исках само да типредам поздрав от доктора… каза, че най-вече е загрижен за него.

Забележката на инспектора„открива“ идентичността на „доктора“. „По всичко [изглежда], той е гинеколог в (нечетливо)…“

И така нататък. Следователно след ареста набаща ми службите за държавна сигурност следят всички „сътресения” в неговотосемейство и така си осигуряват изобилие от „нови доказателства” за неговатасъщинска вина пред Системата. Тези доказателства, например, са: гората,изсечените дървета, докторът-гинеколог, заместник-прокурорът, за какво точнобаща ми е разговарял и какво е казал по време на „Стружките вечери напоезията“, Лисиче като предполагаема псевдоутопична опорна точка насъпротивата… Всички тези определения, местоположения, състояния, имена,отсъствия на имена, ясни и неясни служебни позиции са излишни, проблематизрат сигурносттана ситемата в най-сигурното – неговата виновност/. А излишнотое проблем.

Когато баща ми излиза от затвора, е съставендокумент датиран от 26 януари 1987 г., който се нарича „ПЛАН за мерки и активности за разработкана ‘ПОО Интимният’[8]през 1987“. На две страници са изложени детайлни стратегии за неговото (цитирамот досието): „повторно следене, разобличаване на неговите интереси, проверка навсички лица, които встъпват в контакт с него, ... а в зависимост отнеобходимостта да бъдат приложени и мерките” (задраскано с флумастер).

Виждате, че абсурдността на системата сесъстои в невъзможността за изход от нея. Баща ми цял живот е следен възможнонай-зорко, невинен е излежавал наказание в затвора, излязъл е от затвора испоред съдебните стандарти е свободен. Но според данните от досието,изумително, той е по-несвободен от когато и да е било досега!

Когато баща ми излиза от затвора, в оперативнабележка стои следното: „Научаваме, че Йован особено тежко приема факта, че енапуснат от всичките си предишни приятели. В момента психически се чувствапо-зле, отколкото в затвора. Материалната им ситуация е лоша и имат многодългове.” Няколко месеца по-късно в забележка от 02.02.1988 г. оперативнитеработници установяват, че следенето дава резултати - при баща ми не идва никой.Когато на му се обажда писателят Илия Тодоровски, според записите отподслушания разговор, баща ми му казва: „Да бях Айхман – пак досега някой щешеда се обади. Придобивам комплекс за чудовище – никой да не ме потърси... Дайбоже да подслушват, нека знаят, че е така.”

Често пъти са ме питали как баща ми е преживялсвоето политичко преследване. Съществува нещо, което знаят само онези, които са преживели мъчението.Човекът, който е бил подложен на десетилетно издевателство, на моменти се превръщасамо в болка. Болката става обект без човешки атрибути и без съдържание. Ще виопиша как изглеждаше един обикновен ден на баща ми например от 1994 г., при всече всички години преди и след това бяха еднакви. Времето на 1994 г. е време „наседем години по-късно”, седем години след като баща ми вече беше свободен,време „на откакто имахме своя държава”, „откакто” неговите еретични мисли вечене бяха еретични, а вече бяха политическа действителност.

Баща ми се опитваше да спи през деня. Той неиздържаше да бъде буден, когато навън бе светло. За този, който е преживялиздевателствата, светлината е особен проблем. Този, който цял живот енаблюдаван, а сам не вижда, този, който е обект на информация, а никога субектв комуникация, се плаши от светлината, защото видимостта гарантирафункционирането на властта. Когато беше буден, баща ми нервно се разхождаше отедна стая в друга. Ще влезе в някоя стая и веднага ще излезе. Ще постои вантрето, за да чуе какво прави майка ми в кухнята; ще тропне в моята стая, за давиди дали не ми се е случило нещо ужасно, ще намери някаква оправдание,например „Аз чета Цветаева, а ти?“ и не чакайки отговор, също толкова бързо щеизлезе. С часове ще трепери зад пердето, взирайки се в боклукчията, който ерешил да преседи оставащите три часа до края на работното си време тъкмо натротоара под нашия прозорец. Ами ако той не е боклукчия? И всъщност многобоклукчии в досието се оказаха „служебни лица на ДБК”. Ще легне да спи. Спи седно око и при всеки шум подскача и иска да му се обясни какво се случило, искада види, да се увери. Живее като че ли всеки момент някакъв най-важен човектрябва да дойде и да донесе най-важното решение, с което ще се изпълнипророчеството за неговия живот. Човекът, който е преминал презчетиридесетгодишно политическо преследване, гради стратегии за оцеляване.Когато звънецът звъни, той си мисли: кой ли е следващият, който ще бъде измъчван. Ако някой позвъни на вратата,той се спира до вратата и се вслушва в дишането на звънящия. Едва събирахраброст да надникне през шпионката. Дори и когато добре познава този, който звъни, дълго го наблюдава.Понякога тръгвам да отворя, но за него е въпрос на живот или смърт той пръв даотвори вратата, за да не ми се случи нещо ужасно. И накрая: „А, Верче,заповядай... Ясна е вкъщи“.

Човекът, който е преживял мъчения, след катопрез целия си живот е бил обект на разследване, става някой, който не може дасе реконституира чрез идентифициране с най-близките. Неговият свят става свят,който не е основан върху диалектиката. В света на този, който е преживялмъчението, няма „сега е добре, а сега лошо, и сега пак добре”, целият живот е изпразнени от обичайната празнота остава само едно нещо – присъствието на страха. Това еотсъствие от отсъствието. Чисто присъствие.

Белязаност (на тялото, на духа и на делото)

Често са мепитали: защо тъкмо баща ти? Най-малкият проблем на този въпрос е, че няма добъротговор. Защото е въпрос от типа на онези, с които се занимава античнататрагедия. Ти нямаш субективна вина, но трябва да страдаш, защото боговете тивменяват такова пророчество. Да, но точно това е въпросът за смисъла: защо сати вменили това пророчество? Дали затова, защото си бил някакъв хибрис, защото си бил високомерен и си прекалил със своите претенции, дали защотоси се лутал прекалено; ако си бил объркан, дали не си бил объркан по начин,който не отговаря на властта, дали фактът, че си поет, не те прави съмнителенот земята до небето?

Дали си билбелязан? В досието има документ от 18.03.1986 г., в който се цитира неизвестенписател (името е задраскано с флумастер): „Още с появата си в македонската литература(независимо че е силен поет) той е бил физически неугледен и често пътипренебрегван... Позитивното в тази трагикомедия на „Интимният“ е, че той е осъден..., защото,ако не беше осъден от обществото, самите литературни творци просто „щяха да го изядат“,защото не е проста работа да си третият литературен творец в Македония (следАцо Шопов и Славко Яневски).”

В друг документсе казва: „Въпреки че имал огромен талант, той бил нисък на ръст и нямало начин да сеналожи в среда, която е доминирана от харизматични лидери”. Искам да обърнемвнимание на тези детайли. Защото част от отговора на въпроса за същината на македонскатамодерна политическа трагедия от миналите десетилетия е, че някой страда (и)поради своята белязаност.

Войникът на системата е някой, който серазпознава от разстояние. Тойсе отличава с гордост, неговото тяло излъчва умения и власт. Няма значение, четой не познава занаята, забележете как в гвардията винаги има хора, които не санай-добри с оръжието, но, както пишеФуко, изпъкват с маршировката, с начина, по който си държат главата, стелосложението си, с достойната си осанка. Армията на послушните тела е армия,формирана от телесно тесто, което се е научило как „да седържи”. В Македония след 1960 г. явно е билопроблем, ако не знаете какво да правите със своето тяло. Обяснете ми как „някой си” би могълда знае как да „носи своето тяло”, ако се занимава с „руските въпроси” за смисъла на живота, заидеологиите, за свободата, за правата. Тялото е обект и прицел на властта. Иако не знаеш да носиш тялото си така, че да представяш своята комунистическаидеология, ти ставаш съмнителен.

Проблемпредставлява и духът. Баща ми, например, е по-освободен, отколкото се допуска ипрепоръчва, говорил е къде ли не, по донкихотовски се е бунтувал за едно илидруго. В неговите изяви има ясна национална идеологическа линия, но исоциалистическият ред не му допада. И с този „багаж“ той не става за войник насистемата, у него има излишък от излишъци, който системата иска да премахне.

И накрая,най-важното - проблем представлява твоето творчество. Вдосието на баща ми съществува един документ, с който някой си „влиятеленписател“ (зачертано е кой) предлага на баща ми сделка: свобода срещу отказ оттворчество. Което е смешно, ще се съгласите, дори и според постмодерните стандартиза авторство. В този документ буквално пише, че онзи писател му съобщава: „Откажи се от писанена стихове и за в бъдеще ще ти издействам свобода“. Тази македонска версия настрастите и фантазмите на Салиери е важно вдъхновение за по-голяма част от тезитекстове.

Когато баща ми отива в затвора, излизат дверазлични версии на списанието Разгледи – в първото са поместени двестихотворения на баща ми, а във втората те са изхвърлени и целият тираж е препечатан. Когато баща ми отива взатвора, всички негови стихосбирки се иззети от книжарниците и библиотеките.Бунта, който Алън Гинсбърг неуспешно се е опитал да предизвика средмакедонските поети, отчасти е бил насочен срещу цензурата върху творчеството на ЙованКотески. В оперативна бележка от 15.10.1987 г., подадена от служител вбиблиотеката „Братя Миладинови“ (от „нашата оперативна позиция” както еуточнено в случая), е записано, че „след затварянето на Котески всички неговипроизведения се изтеглени и забранени“. В една друга бележка от 26.6.1987 г.,след като до службите достига вестта за възможното освобождаване на баща ми отзатвора, „оперативният коментар” гласи, че е възможно баща ми „да се възползваот положението си на репресиран”, заради което инспекторът иска: „да се отложисрокът за освобождаване на Котески, като така се избегне възможността същият даприсъства на тазгодишните Стружки вечери на поезията”; защото евентуално бимогъл да бъде и сред номинираните за литературната награда, та нали вече имазастъпници в лицето на самите казионни югоинституции, а и не само.

Отваряне на архивите

Изследванията върху политическите затворници вМакедония показват, че при нас дисидентството е в по-малка степен идеологическо,а в по-голяма – национално, но това не значи, че те се изключват помежду си.Дебатът за ценностите и за заблудите на комунистическата система, който вмомента е актуална не само в Европа, но и в Македония, трябва да се пречупи ипрез анализа на политическите досиета. В тази среща с миналото Македония ще севгледа в своята най-близка история по начин, който няма да бъде ни най-малкопривлекателен. Ще видим „сталиновци” в душите на онези, които са съграждали македонската култура.Ще се сблъскаме с корена на перманентната, ловка и перфидна цензура, която етраела десетилетия и е оставила много по-страшни последици от прякатаполитическа цензура. В страна, в която поначало всички са били „уж свободни”,никой не се е осмелил да напише нещо наистина свободно.

През февруари 2006 г. в седмичника Фокус излезе разследването наБлаже Миневски за достъпността наполицейските досиета за периода 1944 – 1990 г. През 2002 г. в Държавния архивна Република Македония са дадени за съхранение 14 572 лични досиета oт документациятана службите за държавна сигурност. Според „Правилника за използване надосиетата в Архива”, приет на 1 януари 2003 г., лицето, което иска да видисвоето досие, освен фотокопие от лична карта, е длъжно да представи инотариално заверена декларация, че: „под цялостна материална и наказателнаотговорност лицето, което има достъп до досието си, няма да издава лични данниза други физически лица, които се намират в неговото лично досие”. Казано с думите наБлаже Миневски: „Доносникът има достъп, а жертвата не само, че няма достъп, ноне смее дори да си помисли да посочи публично лицето, което й е унищожилорепутацията или може би живота изобщо… Значи ако жертвата обяви името напалача, държавата ще помогне на палача неговата бивша жертва отново да бъдежертва, а палачът – палач”.[9]

През февруари 2006 г. бях в Държавния архив наРепублика Македония и поисках да видя интегралното досие на баща ми (т.е. без зачертанитечасти), но отказвайки да подпиша нотариалната декларация. Служебното лице,което работи над тези досиета, ми заяви, че тази защита е необходима зарадимоята безопасност и заради факта, че може да възникнат проблеми – например подумите на работещия в Архива „някой може да поиска да убие някого“. За мен товае нелогично, защото главният аргумент за непрозрачността е тъкмо обратният. В усамотеносттана стаята в архива жертвата може да види кой е бил неговият/нейният доносник,но с това съзнание по-късно трябва да си отиде вкъщи без възможност закатарзис. Тъкмо в този случай „някой може да поиска да убие някого”.

На 22 януари 2008 г. македонският парламентсъс 73 гласа „за“ и нито един „против“ гласува „Закона за определяне надопълнителното условие за извършване на обществена дейност”, така нареченияЗакон за лустрацията. Лустрацията е замислена да обхване период от 46 години,от 1944 до 1990 г., и да се провежда в продължение на пет години.

Но според този закон достъп до досиетата има самоКомисията, избрана от парламента с мнозинство от две трети, и съставена отпредседател, заместник-председател и деветима члена. Проблемът с това решениее, че повторно е включена институция-посредник (този път това е комисията,която е посредник между миналото и хората), което значи, че и днес архивите не са поначало свободни за достъп.

Този закон беше критикуван и затова, че„изравнява“ доносниците и висшите функционери, докато техните отговорности немогат да бъдат уеднаквявани. Прокурорите в съдебния процес срещу баща ми саняколко и са все изтъкнати политически фигури: Йован Търпеновски (бившпредседател на държавната антикорупционна комисия), Георги Наумов (министър впървото експертно правителство на Никола Клюсев на независима РепубликаМакедония), а може би и Михайло Маневски (настоящият министър на правосъдиетона Република Македония – това име ми съобщи един от следователите, който еразпитвал „бомбаджийската” група на полицаите, с която е арестуван баща ми).

Но като изследовател същносен замен е друг нерешен въпрос с архивите - че и в този Закон за лустрацията главният проблемостава. Както вече подчертах, някой повторноопосредява отношението с миналото, този път това е Комисията, която единственаима неограничен достъп до него. За разлика от някои комунистически страни,където след падането на режимите в архивите влязоха някои нови „деца на системата” инаправиха преброяване и описание на всичко, което намериха в тях, при нас от1990 г. до днес (2010 г.) полицейските архиви са затворени за публичен достъп, т.е. остават достъпнисамо със сериозни ограничения. Историците се крият зад данните, че архивите отбивша Югославия се горени в бункери в Босна, но всички разузнавателни документиредовно са били препращани до най-малко три инстанции, което значи, че ако са изгорелиглавните архиви, не са изгорели областните архиви, където все още се пазят документи,които могат да се изследват. Прекалено дълго време с нашите архиви серазпореждат хората от полицейската номенклатура и те реално са имали временапълно да префабрикуват всички досиета и от тях да направат разкази. И не еизключено примерно 20% от всички досиета да са напълно изфабрикувани истории.Но тези други 80% – именно за тях ние заслужаваме да узнаем.

Моят текст и цялата ми публична работа вМакедония през последните години имат един залог - цялостно отваряне наархивите на комунистическа Македония.

През септември 2006 посетих бившия щаб наЩази, комунистичката полиция на бивша Източна Германия, в Берлин. Сградата днесе превърната в историческа и архивна служба (долната част е музей). Досиетатана Щази се достъпни за всички. На Германия не и’ е все едно какво се еслучвало в нейното минало, но още по-малко би и’ било все едно, ако това,което се е случвало, се крие. През 90-те години на ХХ век в Германия имаше многобройни дебати какво дасе прави с досиетата. Днес се смята, че те трябва да се запазят и да сепроучват с надеждата „историята да не се повтаря”. (Curry 2008)

Цената на прозрачността не е малка, нопарадоксално, тя боли много по-малко, отколкото тайнствеността. Радикалнатапрозрачност е условие за обикновената, проста истина. Независимо от страховетена скептиците, че досиетата ще предизвикат реваншизъм, сеирджийство, озлоблениеи т.н., се оказа, че гражданитена бившата Източна Германия, които единствени цялостно отвориха своите архиви,не претърпяха никакви щети от достъпа до собственото минало. От миналото севадят печалби само там, където никой илисамо малка група хора имат достъп до него.

За помирението

Що се отнася до историята на баща ми, тя понеимаше някакъв формален „завършек“. Беше юли 2008 г., когато ми се обади един македонскипоет. Бе писал памфлети против баща ми през 1985 г., докато той беше в затвора, а сега, 23 годинипо-късно, току-що беше получил литературна награда. „Обадиха ми се от отвестника, за да дам изявление. То не е толкова важно, исках ние да се видим стебе, за да ти кажа ‘извнявай’”, каза ми той. Когато затворих телефона, си помислих:неправдите са явни, гневът, който пораждат, е шумен, но както тъгата, така ипомиренията, са тихи и далеч от очите на света. Помислих си, че има акт наобида и акт на злодеяние, но има и действия на помирение.

Къде това ‘извинявяй’ престава да бъдедостатъчно? Не знам. Всяка история е лична. Все пак това ‘извинявай’ е необходимона голямата историческа сцена.[10]При всички случаи ролята на този поет в случая с баща ми не беше важна; дори бимогло да се каже, че освен това бедно редакционно коментарче, тази роля бешенезначителна. Като такава нито беше причина, нито можеше да бъде последица от тематаза бащиното ми досие и неговите автори, за досието, което в редките моменти,когато проявяваше чувство за хумор, баща ми наричаше „биография от приятелите”,биографията, която колегите са ти писали без да си им я поръчвал. Но, ето че само той се обади.

В човешки план все пак жестът ми беше скъп.Дори няколко дена ме държеше и някаква идея за справедливост. По-късно се сетихза Фройд: „Което не можем с летене, трябва с куцане”. Понякога, когато сеслучват масови исторически неправди, нямаш друг избор освен да куцаш. И макарда не е летене, куцането все пак е някаква форма на движение.

В своята книга Насилие Славой Жижекпише: „Когато субектът е наранен по толкова опустошителен начин, че дори саматаидея за отмъщение според ius talionis е толкова нелепа, колкото и обещаниетоза помирение с екзекутора след неговото покаяние, то тогава онова, което остава,е да се настоява за ‘последователното осъждане на несправедливостта’“. (Žiżek2008: 160).

С този настоятелен акт за осъждане нанесправедливостта всъщност отказваш да нормализираш престъплението, отказваш даго направиш част от обичайния/ обяснимия/очаквания ход на нещата. Защото дори ида го направиш, след всички възможни обяснения, които ще получиш, винаги злото,което ти е било сторено, ще ти се върне като въпрос: „Да, разбирам защонаправихте това, но все пак как можахте?!” (Žiżek 2008: 161).

Въпросът тогава се свежда до това какъв тип помирение евсе още възможно за нас, за хората от моето поколение (родени около 70-тегодини на ХХ век)? За нас, които бяхме особена генерация, децата от едната система, а родителитеот другата? Кога срещата с миналото е необходимост, цивилизационно правилна иисторически важна, а кога минаваме границата на ненараняването?

В книгата си Време Ева Хофман пише, чепо време на кратка разходка, която е влязла в литературната история, Фройдсрещнал Райнер Мария Рилке – поет, който е вкусил терора на тленността и прокобночувствал, че всичко, което е човешко, в крайна сметка няма никаква стойност. Неточно – отговорил Фройд. Тъкмо смъртността на природата и човешкото битие – налюбимото човешко лице – им дава техния завършен смисъл; точно защото знаем, чевсичко, което съществува, един ден няма да го има, е причината да го ценим ипазим (Hoffman 2009: 113).

И тъкмо това е причината за моето въведение, което нарекох„Образът на Ленин”. Травмата замразява времето. Хората, които са преживелитравма и прекалено дълго са изпитвали ressentiment, знаят, че са осъдени на едно застинало време,че са осъдени да живеят в едно бесконечно повторение на болезнения спомен.Но при мен се случи така, че синът ми без да иска ми напомни, че има и движенияпо-различни от повторението.

Откъде да намериш сила да простиш? Лично аз незнам дали някога намерих такава сила. Наистина не знам какво е необходимо, зада бъдеш толкова голям? Моят син случайно ми показа, че всяко унижение еунижение. Това не значи да се откажеш да настояваш за осъждане на несправедливосттана миналите престъпления, това не е даване на незаслужено опрощение, не е актна забрава, но докато си спомняш, трябва да оставяш място за диалог между поколенията,защото всяко поколение има това право. Не знам в какво би се състоялопомирението, ако я няма тази форма на трансгенерационна емпатия. Любовта междуродителите и децата няма общ знаменател в благодарността, а е изпълнена сбезкрайни обиди и неразбирания, които раждат задочна афектация, както казва Ерофеев в „ДобриятСталин” (Jerofejev 2005: 10). Все пак, ако съществува помирение,парадоксално, то е възможно само под формата на „биологичното”, което стоиотвъд идеологиите. В крайна сметка, може би само това „трансгенерационно“ общуване,е актът, който цялостно може да се причисли към процесите, които ние наричамепомирение.

Превот од английски език: СнежанаДимитрова

Литература:

Butler, Judith. Antigone’s Claim: KinshipBetween Life and Death, Columbia UP, New York, 2000.

Curry, Andrew: PiecingTogether the Dark Legacy of East Germany's Secret Police, Wired magazine,issue 16.2. од 18 јануари 2008.

Eva Hoffman Time, Profile Books,London, 2009.

Jerofejev, Viktor. Dobar Staljin, Geopoetika, Beograd, 2005.

Миневски, Блаже: Фокус,10 февруари 2006, бр. 554.

Zajednica sečanja. Tranziciona pravda u istoriskoj perspektivi. Beogradski krug, Beograd, 2006.

Žiżek, Slavoj. Violence, Profile Books, London, 2008.

[1] Главата „Последният политически затворник“ е версия на текстове от моята книга Комунистичкаинтима (Темплум, Скопје, 2008), подготвена специално за този брой на сп. Социологическипроблеми.

[2] В разговор с мен Ясна Котеска, междудругото, отбеляза „това кодово име вероятно есвързано с факта, че баща ми е писал основно интимна поезия във време, когато това не ебило политическа и естетическа мода”; бел. пр.

[3] Авала е възвишение близо до Белград, Сърбия; бел. пр.

[4] УДБА и ДБК се популярните в РепубликаМакедония имена съкращения на службите за сигурност. Официално югославските служби за сигурност от май 1944 г. до март1946 г. се наричат ОЗНА, т.е. Одељење за заштиту народа (Отделение за защита на народа), отмарт 1946 до юли 1966 г. (невоенните служби) – УДБА, т.е. „Управадржавне безбедности”(Управление за държавна сигурност). През 1966-1967 г. службите се федерализирани и вСкопие се създава републиканската СДБ, т.е. Службата за државна безбедност (Служба за държавна сигурност).След създаванетона независима Република Македония от 1995 г. до 2000 г. тя се нарича ДБК, т.е. Дирекција за безбедност и контраразузнавање(Дирекция за сигурност и контраразузнаване); бел. пр.

[5]За Лакан такиви са: учителите, докторите,психоаналитиците, обвинителите – всички тези, казва Лакан, нямат нищо, което дагарантира, че те наистина знаят, и след като нищо не гарантира, че те знаят,около тях има система на ритуали, церемонии, симулации, с които се убеждаваме,че те знаят.

[6] Лисиче е квартал вСкопие; бел. пр.

[7] Стружки вечери напоезията е световен фестивал на поезията в град Струга, провеждан ежегодно през месец август от 1962 г. насетне, най-голямото литературно-обществено събитие вюгославска Македония и в Република Македония. Йован Котески е дългогодишен участник в Стружките вечери напоезията и председател на фестивала през 1981-1982 г.; бел. пр.

[8] Когато помолих Ясна Котеска да ми разясни какво точно означава тазиабривиатура, тя буквално ми отговори: „Няма живо същество, което би могло даобясни какво означава това, остави го така”. Вероятно в случая се натъкваме на ясния симптом за патологизирането насистемата, щом самата тя няма памет за ключа към декодиране на смисъла си; бел.пр.

[9] Миневски, Блаже. Фокус,10 февруари 2006, бр. 554, 21-25.

[10] Кой се е извинил?Клинтън се извини за робовладетелството и расизма, Австралија за аборигените,Холандия за бившите колонии, Ширак и норвежците за сътрудничеството снацистите, папата за всички злосторства на римокатолическата църква висторијата. Вж. Zajednica sečanja.Tranziciona pravda u istoriskoj perspektivi.Beogradski krug, Beograd, 2006, 15.